Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Отново се сетих за оная нощ, когато я бях открил със снимката на мълчаливия партньор. Гола. Бе върнала развитието си в дните, преди Хелън да я открие.

В съзнанието ми изплува избухването на двугодишно момченце.

Ранна травма. Отприщване на ужаса.

Какъв е бил ужасът за Шарън?

Кой я бе отгледал през първите три години на живота й? Кой бе хвърлил мост през зейналата пропаст между Линда Лание и Хелън Лайдекър?

Двамата Ренсъм — те бяха твърде глуповати, за да й покажат какво е кола. Да я научат да говори.

Спомних си ги и двамата, как гледаха след мен и Гейб, докато си отивахме от калния двор. Едничкият им спомен от родителството бе едно писмо.

Вашето единствено малко момиченце.

Тя бе използвала същата фраза по отношение на друга двойка родители. Бонвивани от типа на Ноел Кауард, които никога не бяха съществували — поне в Манхатън, Палм Бийч, Лонг Айланд или Лос Анджелис.

Мартини в слънчевата стая.

Прозорци от восъчна хартия.

Двете реалности бяха на галактики разстояние — невъзможният скок между желаното и печалната реалност. Тя се бе опитала да прехвърли мост над онази бездна с лъжи и полуистини. Изфабрикувала си бе идентичност, слепвайки фрагменти от живота на други хора.

Дали се бе отървала от себе си в този процес?

Болката и срамът й вероятно са били ужасяващи. За първи път, откакто бе умряла, аз си позволих да изпитам истинска мъка за нея.

Фрагменти.

Откъс от Парк авеню, принадлежащ на родения в богатство Круз.

Историята на останалото сираче, вследствие автомобилна катастрофа, задигната от биографията на Леланд Белдинг.

Възпитано поведение и любов към ерудицията, получени от Хелън Лайдекър.

Без съмнение, тя бе стояла в скута на Хелън и бе поглъщала приказки за това, как „бездейните богаташи“ от Хемптън се държат благовъзпитано. Бе подчертала познанието си като студентка във „Форсайт“, шляейки се покрай високите порти на ширналото се имение на брега на океана. Колекционирайки духовни представи като парченца счупена мидена черупка — видения, които са й позволили да ми обрисува толкова живата картина на шофьори и подли гувернантки, две малки момиченца около басейна.

Шърлий. Джоан.

Шарън. Джийн.

Тя бе извъртяла историята за удавената близначка един път за Хелън, втори път за мен, лъжейки — онези, които уж обичаше — с лекотата, с която решеше косата си.

Псевдоблизначество. Проблеми със самоличността. Две малки момиченца, които ядат сладолед. Два огледални образа на близначки.

Псевдораздвояване на личността. Елмо Касълмайн бе сигурен, че Шърлий е родена като инвалид, което означаваше, че тя не би могла да бъде едно от децата, крито бях видял на снимката с назъбените краища. Но той се позоваваше на информация, предложена му от Шарън.

Или се самозалъгваше. Не че имах някаква причина да се съмнявам в него, но вече бях станал алергичен към предоверяването.

А кое доказваше, че жената инвалид бе наистина близначка? И въобще, че има някакви роднински връзки? Двете с Шарън имаха най-обща физическа прилика — цвят на косата и очите, които аз бях приел като доказателство за сестринство. Бях приел на доверие онова, което Шарън ми бе разказала за Шърлий, защото по онова време нямах никаква причина да не го направя.

Шърлий. Ако въобще това бе нейното име.

Шърлий, с две „и“ на края. Шарън бе повдигнала въпроса за двете „и“. Нарекла я е на името на своята осиновителка.

Пак символизъм.

Джоан.

Друго измислено име.

„През цялото време“ — бе казала Хелън — „си въобразявах, че я разбирам. Сега си давам сметка, че се бях заблуждавала. Едва съм я познавала.“

Добре дошла в клуба на заблуждаваните, даскалице.

Знаех, че начинът, по който бе живяла и умряла Шарън, бе програмиран от нещо, което се бе случило преди Хелън да я намери кикотеща се, омазана в майонеза.

Ранното детство…

Пих кафе, шляех се по затънтени алеи. Мислите ми се насочиха към Дерън Бъркхалтър и главата на баща му, която тупва на задната седалка, като кървава плажна топка…

Ранното детство.

Недовършена работа.

Мал бе сподавил още една победа — той бе купил нов мерцедес и Дерън щеше да израсне като богатско момче. Но всичките пари на света не биха могли да изтрият тази картина от съзнанието на двегодишното дете.

Замислих се за всички осакатени, изтерзани деца, които бях лекувал.

Крехки телца, захвърлени в бурята на живота като цветенца на глухарче. Сетих се за нещо, което един пациент ми бе казал. Горчивият коментар за сбогом на някога самоуверения човек, който току-що бе заровил единственото си дете: „Ако съществува Бог, той притежава отвратително чувство за хумор“.