Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Дали някакъв черен виц не бе определил първите години от детството на Шарън? Ако е така, кой бе комедиантът?

Едно провинциално момиче на име Линда Лание бе половината от биологическото уравнение, кой бе доставил останалите двайсет и три хромозома?

Някой холивудски неудачник, или пък някой женкар? Акушер, който в извънработно време скришом изчегъртва живот? Някой милиардер?

Седях в кафенето и дълго мислих. И продължавах да се връщам към Леланд Белдинг. Шарън бе израснала върху земя на „Магна“, живяла бе в къща на „Магна“. Майка й бе правила любов с Белдинг — момчетата от офиса го знаеха.

Мартинита в неговата слънчева стая?

Но ако Белдинг бе неин баща, защо я бе изоставил? Поднесъл им я бе на длан, в замяна на права за настаняване на неговата земя и книжни пари в неподпечатан плик.

Двайсет години по-късно — къщата, колата.

Повторно обединение?

Накрая бе ли я припознал? Направил ли я бе наследница? Но за него се предполагаше, че е умрял шест години по-рано. А какво е станало с другата наследница — другата малка любителка на сладолед?

Двойно изоставяне? Два мръсни парцала?

Разсъждавах върху малкото, което ми бе известно за Белдинг: обсебен от машините, точността. Отшелник. Студен.

Достатъчно безчувствен, за да унищожи майката на децата си?

Хипотетично. Глупаво. Изпуснах лъжицата си. Звукът проби тишината на паркинга за камиони.

— Добре ли сте? — попита сервитьорката, надвесена над мен с кана за кафе в ръка.

Вдигнах поглед.

— Да, разбира се. Добре съм.

Изражението й говореше, че това вече го е чувала.

— Още? — Приготвила бе каната.

— Не, благодаря. — Подадох й парите, станах и напуснах заведението.

Пристигнах вкъщи малко след полунощ, възбуден и измъчван от догадки. Майло рядко заспиваше преди един. Позвъних у тях. Рик вдигна телефона, говореше с онази вечно съмняваща се уморена бдителност, придобита през годините, прекарани в „Бърза помощ“.

— Доктор Силвърман слуша.

— Рик, Алекс е.

— Алекс. О! Кое време е?

— Дванайсет и десет. Извинявай, че те събудих.

— Няма страшно, не се притеснявай. — Прозявка. — Алекс? И все пак колко е часът?

— Дванайсет и десет, Рик.

Дълбока въздишка.

— О, да. Мога сам да видя. Часовникът показва същото. — Нова прозявка. — Просто си легнах преди час, Алекс. Изкарах двойна смяна. Няколко часа сън, преди следващия ритник. Трябва да съм попрекалил с работата.

— Разумно обяснение на умората, Рик. Отивай да спиш.

— Не. Ще взема един душ, ще похапна. Майло не е тук. Отиде на нощно дежурство.

— Нощно дежурство ли? Не го бе правил известно време.

— Не се бе налагало. Шефът. Вчера Трап смени правилата. Свиня.

— Това са номера.

— Не се притеснявай, Алекс, голямото момче ще излезе непокътнато. Доста бе нервен, придоби онзи израз в очите — като на питбул.

— Познавам го. Добре. Ще го потърся в участъка. За всеки случай, моля те, остави му бележка да ми се обади.

— Ще бъде изпълнено.

— Лека нощ, Рик.

— Добро утро, Алекс.

Обадих се в следователския отдел. Ченгето, което вдигна, звучеше по-сънено и от Рик. Съобщи ми, че детектив Стърджис е навън и няма представа кога ще се върне.

Легнах си и заспах смъртно уморен. Събудих се в седем, чудейки се какъв напредък е постигнал Трап в разследването на убийствата у Круз. Когато излязох на терасата, за да взема вестниците, Майло вече бе там, излегнат на един шезлонг, четеше спортните новини.

— Какво става с „Доджърс“, юнако. — Гласът, който излезе от гърлото ми, принадлежеше на някой друг.

Наведе вестника, погледна ме, после обърна поглед към долината.

— Какво става с гласа ти?

Вдигнах рамене в недоумение.

Той въздъхна дълбоко, все още наслаждавайки се на гледката.

— Това е хубав живот. Нахраних рибата — мога да се закълна, че оня златисто-черен здравеняк вече има зъби.

— Обучавал съм го с примамка за акули. Как е животът по време на нощното дежурство?

— Екстра. — Той се изправи и протегна. — Кой ти каза?

— Рик. Търсих те снощи, събудих го. Имам чувството, че Трап се е върнал към военната тактика.

Той измърмори нещо. Влязохме в къщата. Приготви си купичка овесени ядки с мляко, изправи се до бюфета и го излапа наведнъж, без да спре и да си поеме дъх.

— Дай ми салфетка. Да, нощното дежурство е супер. Попълване на документация по случаи, които другите момчета от полицията съвсем целенасочено избягват, куп наркомани и пияни шофьори. Залових двама, но после се оказа, че не били от постоянните ни клиенти, а просто случайно се надрусали. Е, все пак проверих два хетеросексуални трупа. — Той се засмя. — Ние всички се разлагаме еднакво. — Отиде до хладилника, извади кутия портокалов сок, сипа една чаша за мен, а запази останалото за себе си.