Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Добре обучени — казах аз.

— Да. Сякаш някой им бе втълпил първичните правила, което подкрепя теорията, че са били в някое лечебно заведение. За съжаление това обучение не се бе разпростряло до отглеждането на деца. Шарън бе мърлява, онази великолепна черна коса бе толкова кална, та цветът й бе станал жълтеникавокафяв, цялата сплъстена, полепнала с бодли. Когато я видях за първи път, тя се бе качила на една върба, увесила се бе на един клон чисто гола и държеше нещо лъскаво в ръце. Гледаше втренчено надолу с онези огромни сини очи. Приличаше, разбира се, на маймунче. Помолих Шърлий да я свали долу. Шърлий я повика…

— Извика ли нейното име?

— Да. Шарън. Нямаше нужда да си го измисляме. Шърлий продължаваше да я вика, молеше я да слезе, но Шарън въобще не й обръщаше внимание. Явно бе, че отсъстваше всякакъв родителски респект, те не можеха да я контролират. Накрая, след като се престорих, че не се интересувам от нея, тя долази долу, стоеше на разстояние и ме гледаше изпитателно. Не, не уплашено, напротив, изглеждаше много радостна да види нова физиономия. После направи нещо, което действително ме изненада. Блестящият предмет, който стискаше в ръце, се оказа буркан с майонеза. Бръкна с една ръка вътре, извади пълна шепа и започна да яде. Мухите подушиха храната и я налетяха. Взех буркана. Тя изкряска, но не много силно — копнееше да се подчинява. Обгърнах я с ръка. Това сякаш й се понрави. Смърдеше отвратително, приличаше на подивяло зверче, чували сме за тях. Но като изключим тези неща, тя бе страхотна — онова лице, онези очи.

Сложих я да седне на един пън, продължавах да не й давам буркана с майонеза и казах: „Това се яде с рибка или шунка. А не така“. Шърлий слушаше. Започна да се кикоти. Шарън започна да й подражава. Закикоти се и избърса мазните ръце в косата си. После изрече: „Аз го харесвам само“. Ясно като звънче. Това ме шокира. Бях предположила, че и тя е от „изоставащите в развитието си“, или говореше малко, или въобще не можеше да говори. Разгледах я по-внимателно и открих нещо — бърза реакция на очите й, начинът, по който реагираше на движенията ми. Определено бе по-развита от очакванията ми. Имаше и отлична координация. Когато я похвалих колко добра катерачка е, тя реши да ми покаже пак и се стрелна по дървото нагоре. Шърлий и Джаспър наблюдаваха и пляскаха с ръце. За тях тя си беше една играчка.

Попитах ги дали бих могла да я взема за няколко часа. Без да се замислят, те се съгласиха, въпреки че никога не ме бяха виждали. Липсваше органичната връзка родители — дете. Беше ясно, че са очаровани от нея, целуваха я и я мачкаха дълго, преди да тръгнем.

— Как реагира Шарън, когато я отведе?

— Не й хареса, но не оказа съпротива. Най-вече не й се понрави опита ми да я завия с одеяло. Много забавно — щом веднъж свикна с дрехите, тя отказваше да ги съблече. Сякаш голотата й напомняше каква е била.

— Сигурен съм, че е така — казах аз и си спомних за любовните сеанси на задната седалка.

— Всъщност тя се превърна в голяма почитателка на модата. Ровеше из моите списания и си изрязваше моделите, които й харесваха. Не можа да свикне с панталоните, винаги носеше рокли.

Рокли от петдесетте.

На глас изрекох:

— Как премина първото посещение у вас?

— Позволи ми да я хвана за ръчичката и се качи в колата, като че вече се бе возила на такова нещо. По време на пътуването се опитах да разговарям с нея, но тя само седеше и гледаше през прозореца. Щом пристигнахме вкъщи, тя клекна и се изака на алеята. Когато изохках, тя изглеждаше изненадана, като че правенето на тези неща си беше нещо съвсем обичайно. Очевидно бе, че никой не бе поставил никакви ограничения пред нея. Вкарах я вътре, сложих я да седне върху шкафа, измих я, започнах да реша масурите до момента, в който тя не запищя, като че я колеха. После я облякох в една от старите ризи на господин Лайдекър, сложих я на масата и й поднесох нужния обяд. Лапаше като хала. Слезе от стола и започна да прикляква отново. Завлякох я в банята, опитах се да й втълпя кое е правилно. Това бе началото. Вече разбираше, че се грижа за нея.

— Тя говореше ли гладко?

— Невинаги, което бе странно. Понякога от устата й се изливаха цели фрази, а друг път въобще не можеше да опише нещо простичко. Имаше огромни празнини в познанието за света. Когато се ядосаше, започваше да буботи и да обяснява с пръсти като Джаспър. Но не познаваше цялата азбука на знаците. Аз съм обучена на американската азбука на знаците, но нито тя, нито Джаспър я познаваха, въпреки че го бях научила на някои неща. Той притежаваше собствен примитивен език, когато изобщо си направеше труда да комуникира. Ето в такава среда се бе развивала тя, преди да я срещна.