Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Коя?

Чукна се по главата.

— Някакъв авиационен концерн — онзи, който бе ръководен от смахнатия милиардер Белдинг. — Тя се усмихна. — А това, доктор Делауер, бе вашия урок по калифорнийска история за днес.

Стигнахме до игрището, промушихме се между люлки и пързалки, насочихме се към гората, която покриваше подножието на планината.

— „Магна“ още ли притежава земи тук?

— Много земи. Но те няма да продават. Хората се опитаха. За добро или за зло те задържат Уилоу Глен като забутано местенце. Повечето от старите фамилии се предадоха, разпродадоха на богати лекари и адвокати, които използваха градините за намаляване на данъците и ги изоставиха. Запушиха напоителните канали, никакво обрязване, никакво ашладисване. Мнозина от тях дори не си правят труда да дойдат и приберат реколтата. На някои места земята е изпръхнала и се е втвърдила като цимент. Малцината градинари, които останаха, се обезвериха и станаха подозрителни — убедени са, че това е част от някаква конспирация за съсипване на нещата, така че гражданите да могат да купят каквото е останало на ниски цени и да си направят кооператив или нещо друго.

— Така мисли и Уенди.

— Нейното семейство е ново, наистина са доста наивни. Но трябва да им се възхищавате, че поне се опитват.

— Кой притежава земята, където живеят Шърлий и Джаспър?

— Теренът е на „Магна“.

— Това всеизвестно ли е?

— Съобщи ми го господин Лайдекър, а той не бе клюкар.

— Те как са се заселели тук?

— Никой не знае. Според господин Лайдекър — аз все още не съм била тук — те се появили в магазина да си купят бакалски стоки. Това станало през 1956-та. Хората се опитали да ги заговорят, Джаспър махнал с ръка и нещо избоботил, а Шърлий се закискала. Очевидно било, че са изостанали в развитието си — деца, които никога няма да пораснат. Преобладаващото мнение е, че са избягали от някое заведение, може би са поскитали с автобус и са пристигнали тук съвсем случайно. Хората им помагали при нужда, но никой не им обръща голямо внимание. Те са безобидни.

— Някой все пак им обръща внимание. Петстотин долара всеки месец.

Хванах я на тясно.

— Извини ме, не разбрах.

— Видях спестовната им книжка. Беше най-отгоре на скрина.

— На скрина ли? Какво ще ги правя тези двамата? Многократно ги предупреждавах да я скрият някъде, опитах се да ги накарам да ми я дадат, аз да я пазя. Но те си въобразяват, че това е някакъв символ на свобода, не желаят да се разделят с нея. Стават големи инати понякога. Особено Джаспър. Видяхте ли прозорците, облепени с восъчна хартия? Все отказва да сложи стъкла на бараките. Бедната Шърлий замръзва през зимата. Гейб и аз им носим планини от одеяла и завивки, а в края на сезона те вече са мухлясали. Студът май не притеснява Джаспър. На бедния човечец трябва да му се напомни, че е нужно да се скрие от дъжда.

Тя поклати замислено глава.

— Върху скрина. Никой от околността няма да им стори зло, но парите са твърде много. Особено за тези две беззащитни и доверчиви създания.

— Кой праща парите?

— Въобще не успях да разбера. Пристигат като по часовник на първо число всеки месец, изпращат се от централната пощенска станция в Лос Анджелис. Чисто бял плик, адресът се печата на машина, без подател. Шърлий няма ясна представа за времето, затова не може да обясни откога парите пристигат, само твърди, че е отдавна. Имаше един човек — Ернест Халверсон, носеше пощата, докато се пенсионира през 1964-та. Той твърдеше, че помни пликовете още от 1956-та или началото на 57-ма. Но междувременно преживя няколко мозъчни удара, откакто разговарях с него и паметта му не е добра. Всички от старите заселници отдавна са умрели.

— Винаги ли бяха петстотин?

— Не. Първоначално бяха триста, после четиристотин. Станаха петстотин след заминаването на Шарън за колежа.

— Грижлив благодетел. Но как се е очаквало от тях да се оправят с тази сума?

— Не са могли. Живееха като животни, преди да започнем да се грижим за тях. Тръгваха към града всеки две седмици с две или три двайсетдоларови банкноти. Опитваха се да си купят бакалски стоки — въобще нямаха представа как да развалят банкнотите или кое колко струваше. Хората тук са честни, никога не се възползваха.

— Никой ли не прояви любопитство откъде пристигат парите?

— Хората от Уилоу Глен не си пъхат носовете в чужди работи. А и никой не бе разбрал каква сума са насъбрали. Докато Шарън не откри — хиляди долари, натъпкани под дюшеците, или просто сложени в чекмеджета. Джаспър бе използвал няколко банкноти за своето изкуство — нарисувал бе мустаци на физиономиите, други бе сгънал във формата на хартиени самолетчета.