Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Не ме интересува за какво сте дошъл. Тези хора са… специални. Към тях трябва да се отнасят специално.

Той постави по една огромна лапа на раменете на всеки от двамата Ренсъм.

— Твоята майка ли е госпожа Лайдекър?

— И какво от това?

Той настръхна, а очите му се присвиха. Като изключим ръста му, всичко бе комично — малко момче си играе на мъжага.

— Моята майка какво общо има с това?

— Тя е била учителка на Шарън. Аз бях приятел на Шарън. Искам да поговоря с нея за някои неща. Неща, които не би трябвало да се обсъждат в присъствието на тази компания. Сигурен съм, знаеш какво искам да кажа.

Изразът на лицето му потвърди казаното от мен.

Той освободи малко входа и каза:

— Мама не се нуждае от повече тревоги.

— Нямам намерение да я тревожа. Просто да поговорим.

Помисли за малко и рече:

— Добре, господине. Ще ви заведа при нея. Но ще присъствам през цялото време, затова не си правете някакви сметки.

Изцяло освободи пътя. Слънцето отново започна да свети.

— Хайде, приятели. Ще трябва да се върнете при онези дръвчета, да сте сигурни, че всяко от тях е добре напоено — заповяда той на Джаспър и Шърлий.

Те погледнаха нагоре към него. Джаспър му подаде рисунка.

Той рече:

— Страхотно, Джасп. Ще я прибавя към колекцията си. — Правеше мимики с устни и бавно произнасяше фразите. После мъжът дете се наведе и потупа по главата детето мъж. Шърлий сграбчи ръката му, а той нежно я целуна по челото.

— Вие да се пазите, чувате ли? Продължавайте да поливате онези дръвчета и скоро ще има какво да берем заедно, нали? И не разговаряйте с непознати.

Шърлий кимаше непрестанно, после плесна с ръце и се изкикоти. Джаспър се усмихна и му подаде друга рисунка.

— Пак ти благодаря. Ще запазя хубавите ти творби, Рембранд.

— Хайде — обърна се той към мен.

Тръгнахме си. Джаспър затича след нас, мучейки някакви звуци. Спряхме. Той ми подаде рисунка и се дръпна засрамен.

Вдигнах слабата му брадичка с ръка и произнесох с устни: „Благодаря ти“. Направих го бавно и отчетливо, точно както момчето. Усмивката на Джаспър каза, че той е разбрал. Подадох му ръка. Този път и той подаде неговата и слабо се здрависахме.

— Хайде, господине. Оставете ги — рече Гейбриъл.

Потупах ръката на дребния човечец, освободих моята и последвах Гейбриъл в посока към върбите, подтичвайки, за да съм в крачка. Преди да минем под зелените клонаци, аз се обърнах и видях двамата хванати ръка за ръка, застанали в средата на техния кален двор. Гледаха втренчено след нас, сякаш бяхме изследователи пътешественици, тръгнали към някакви нови светове, които те не се надяваха някога да видят.

Той бе паркирал голям стар мотоциклет „Триумф“ зад моя „Шевролет Севил“.

На ръкохватките висяха две каски. Едната — като захаросана червена ябълка, другата — като американското знаме. Сложи червената и ритна с крак стартера.

— Кой ви каза, че съм тук? Уенди ли?

Прокара ръка по четината си и направи опит да си придаде важен вид.

— Ние взаимно се пазим, господине.

Даде газ на мотоциклета, вдигна пушилка прах след себе си и се понесе над изсъхналите плевели. Скочих в автомобила и го последвах толкова бързо, колкото ми бе възможно. Изгубих го от поглед, минах покрай изоставената преса и след секунда го открих, устремен към селото. Минахме покрай пощенска кутия с неговото фамилно име, но той продължи към училищната сграда, където намали скоростта и даде десен мигач. На входната алея спря, започна да се върти на място и накрая изключи мотора пред стълбите на училището.

Изкачи се, взимайки по три стъпала наведнъж. Последвах го и забелязах дървена табелка близо до входа.

УЧИЛИЩЕ УИЛОУ ГЛЕН

СЪЗДАДЕНО ПРЕЗ 1938-МА

НЯКОГА ЧАСТ ОТ РАНЧОТО НА БЛЕЛЪК

Шрифтът бе „Рустик“, буквите — прогорени в дървото. Също като на табелката „Ла Мар Роуд — частен път към Холмби Хилс“.

Гейбриъл отвори вратата и я остави да се люшка зад гърба му. Изтичах, хванах я и влязох в просторна училищна стая с високи тавани, напоена с мириса на боички за рисуване и подострени моливи. Върху светло боядисаните стени имаше плакати със здравни съвети и рисунки с пастели. Ябълки нямаше. На трите стени висяха черни дъски, под тях — „Указанията на Палмър по краснопис“. Над един огромен стенен часовник, който показваше 4:40, бе окачено американското знаме. Срещу всяка от черните дъски бяха разположени по десетина дървени чина — от старомодните, с тесни табли и места за мастилниците.