— Това включва ли познание за Шърлий и Джаспър Ренсъм?
— Особено за тях. Те се нуждаят от специални грижи.
— Особено сега.
Лицето й помръкна, сякаш изведнъж някой го наряза на късчета.
— О, божке! — изхлипа и отвори чекмеджето на бюрото. Извади избродирана носна кърпичка и изтри очите си. Когато отново ги обърна към мен, скръбта ги бе направила още по-големи. — Те не четат вестници. Едва се справят с главните букви. Сега аз ще трябва да им съобщя.
Нямах какво да отвърна.
— Тя бе всичко, което притежаваха. И аз. Превърнах се в тяхна майка. Знам, че ще трябва да се справя с това.
Притисна кърпичката към лицето си, сякаш налагаше лапа.
— Моля да ме извините. Потресена съм както в деня, когато го прочетох — онова бе ужас. Просто не мога да повярвам. Тя бе толкова красива, толкова жизнена.
— Да, такава беше.
— За добро или за зло аз бях тази, която я отгледа и възпита. А сега тя си е отишла, унищожена. И най-вече сякаш никога не е съществувала. Такава проклета, грозна загуба. Като се замисля за това, ме обхваща ярост към нея. Което не е честно. Това бе нейния живот. Тя никога не ме е молила за онова, което й дадох, никога… О, не зная!
Извърна лице. Гримът й бе започнал да се размазва.
— Това бе нейния живот. Но тя остави много хора да скърбят.
— По-силно е от скръб. Тъкмо го бях надживяла. Нещо по-лошо е. Мислех, че я познавам като дъщеря, но през всичкото това време тя вероятно е таила у себе си много болка. Нямах представа — никога не я изрази.
— Никой не знаеше. Тя никога не показа истинската си същност.
Вдигна ръце и ги остави да паднат като ненужен товар.
— Какво е могло да бъде чак толкова ужасно, та тя да загуби надежда?
— Не знам. Точно затова съм тук, госпожо Лайдекър.
— Хелън.
— Алекс.
— Алекс — каза тя. — Алекс Делауер. Колко странно да те срещна след толкова години. По някаква причина усещам, че те познавам. Всичко ми разказа за теб — колко много те обичаше. Тя те бе приела като единствената истинска любов в живота си, макар и да знаеше, че никога няма да се осъществи, заради сестра ти. Въпреки това ти се възхищаваше толкова дълбоко за начина, по който си се посветил на Джоан.
Тя изглежда бе схванала шокираното изражение на лицето ми като болка, защото ме дари с поглед, изпълнен със съчувствие.
— Джоан — казах.
— Бедното създание. Как е тя?
— Все същото.
Кимна с тъга.
— Шарън знаеше, че състоянието й никога няма да се подобри. И макар твоето пълно отдаване на Джоан да означаваше, че ти никога не би могъл да се посветиш изцяло на друга, тя пак ти се възхищаваше. Ако не друго, то поне засилваше любовта й към теб. Говореше за теб като за светец. Чувстваше, че този вид семейна лоялност е толкова рядка в наши дни.
— Едва ли съм светец.
— Но си добър човек. А старото клише си остава все така валидно: „Рядко се срещат“. — На лицето й се изписа разсеяно изражение. — Господин Лайдекър бе същия. Темерут, инат датчанин, но със златно сърце. У Гейб има такава доброта — той е мило момче. Само се моля ранната загуба на татко му да не го направи по-груб.
Тя се изправи и приближи към една от черните дъски. Избърса с парцала няколко драсканици. Движението сякаш я изтощи. Върна се към стола си, оправи листове върху бюрото и каза:
— Година на тежки загуби. Бедните Шърлий и Джаспър. Ужасявам се да им кажа. Но това е мое задължение. Промених живота им, а сега промяната изкова трагедия.
— Няма причина да се самообвинявате…
— Моля ви — каза меко. — Знам, че не е разумно, но тази мисъл не ме оставя да спя. Ако не се бях намесила в живота им, нещата щяха да са по-различни.
— Но не и непременно по-добри.
— Кой знае? — Очите й бяха пълни със сълзи. — Кой знае?
Тя погледна часовника на стената.
— Цял следобед се занимавах с оценяване на писмени работи. Трябва малко да се поразкърша.
— И аз.
Когато слизахме по училищното стълбище, посочих дървената табелка.
— Ранчото на Блелък. Те не се ли занимаваха с корабостроене или нещо подобно?
— Стомана и пътно строителство. Никога не е била истинско ранчо. В началото на двайсетте години са се конкурирали със „Съдърн Пасифик“ за железопътния транспорт, свързващ Калифорния с останалата част на страната. Те съживиха Сан Бернардино и Ривърсайд с междуселищния път и купиха големи парцели земя от двата окръга — глухи селища по онова време. Платиха големи суми, за да откупят земята на Уилоу Глен от ябълковите плантатори, които се бяха заселили тук от времето на Гражданската война. В резултат се образува голямо имение, което те нарекоха ранчо. Но никога не засадиха или отгледаха нещо тук, просто го оградиха и поставиха охрана. А железопътната линия въобще не бе изградена — Голямата депресия. След Втората световна война започнаха да разпродават някои от по-малките парцели. Но няколко от големите терени бяха грабнати от друга корпорация.
Читать дальше