Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Ъхъ. — Звукът бе много нисък, гърлен, като вопъл. Спомних си къде бях чувал нещо подобно. В „Рестхейвън“.

— Ри-сун-ки! — крещеше Шърлий.

— Всичко е наред. Благодаря ти, Шърлий.

Но сега вече тя изпълняваше роля по свой сценарий.

— Рисунки! Отивай! Отивай! — Тя го тупна по плоския задник.

Той се затътри навън от колибата.

— Джасп отива рисува — каза Шърлий.

— Много добре. Шърлий, говорехме за това къде е родена Шарън. Питах те дали е излязла от корема ти.

— Глупаво! — Тя гледаше в краката си и дърпаше плата на дрехата, така че да покрие корема. Потупа меката подутина. — Няма бебе.

— Тогава как тя стане твое момиче?

Тъпото лице светна, очите блеснаха лукаво.

— Подарък.

— Шарън беше подарък?

— Да.

— От кого?

Тя поклати глава.

— Кой ти я даде като подарък?

Клатенето на главата се засили.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Не мога.

— Защо не, Шърлий?

— Не мога! Тайна!

— Кой ти каза да пазиш тайна?

— Не може! Тайна.

По устата й бе избила пяна. Бе готова да заплаче.

— Добре. Щом си обещала, хубаво е да пазиш тайната.

— Тайна.

— Разбирам, Шърлий.

Тя подсмръкна, засмя се и каза:

— Ъх-ох, време за вода — и излезе.

Последвах я на двора. Джаспър тъкмо бе излязъл от другата барака и идваше към нас, стиснал няколко листа хартия. Той ме видя и ги размаха във въздуха. Приближих го и той ми ги пъхна в ръцете. Пак ябълки.

— Страхотно, Джаспър. Красиво.

Шърлий повтори: „Време за вода“ и погледна към маркуча.

Джаспър бе оставил отворена вратата на другата барака и аз влязох.

Единствено, непреградено помещение. Червени постелки. Легло в средата. С балдахин, отгоре покрито с дантелени къдрички. Платът бе пъстър, с черно-зелени щампи и тук-таме плесенясал. Докоснах част от дантелата. Тя се превърна в пепел между пръстите ми. Таблата за главата и балдахина бяха клеясали от окисляване и миришеха лошо. Над леглото на пирон, забит в неизмазаната стена, висеше в рамка плакат на „Бийтълс“. По стъклото имаше драскотини, на места бе счупено и наплюто от мухите. До отсрещната стена имаше шкаф с чекмеджета, покрит с още по-изгнила дантела, флакони от парфюм и стъклени фигурки. Опитах се да вдигна едно от флакончетата, но то се бе залепило за дантелата. По плота на шкафа плъпна рояк мравки. Няколко умрели конски мухи лежаха разложени между флаконите.

Чекмеджетата се бяха изметнали и трудно се отваряха. Най-горното бе празно, с изключение на още буболечки. Така бе и с всички останали.

От входа се чу звук. Джаспър и Шърлий стояха там прегърнати, като изплашени от наближаващата буря деца.

— Нейната стая — казах. — Точно както я е оставила.

Шърлий кимна. Джаспър гледаше към нея и повтаряше движенията й.

Опитах се да си представя как Шарън е живяла с тях. Как са я отгледали. „Мартини в слънчевата стая…“

Засмях се, за да прикрия тъгата. И те ми се усмихнаха, също прикривайки сервилно безпокойство. В очакване на следващата ми заповед. Много още имах да ги питам, но знаех, че бях получил толкова отговори, колкото въобще бе възможно. Видях страха в очите им, затърсих правилните думи.

Преди да ги налучкам, нечия фигура изпълни рамката на вратата.

Той не бе много по-голям от дете — на седемнайсет или осемнайсет, лицето му все още имаше бебешко изражение, а по бузите — само прасковен мъх, но бе огромен. Около два метра, стотина килограма, вероятно двайсетина от тях бяха детски тлъстинки, с розова кожа и як врат, по-широк от кръглото му лице. Русата му коса бе подстригана по последна мода. Направил бе безуспешен опит да отгледа мустаци. Устните му бяха тънки и извити, очите — полупритворени от розовите бузи. Носеше изтъркани джинси и много-много голяма черна каубойска риза с бели тегели и седефени копчета. Ръкавите бяха навити колкото е възможно най-високо до средата на розовите му ръце. Мускулите му бяха мощни като моите бедра. Той стоеше зад двамата Ренсъм, потеше се и излъчваше топлина и бръснарски одеколон.

— Кой сте вие? — Гласът му бе носов, още не бе станал мъжки.

— Казвам се Алекс Делауер. Приятел съм на Шарън Ренсъм.

— Тя вече не живее тук.

— Знам. Дойдох от…

— Той притеснява ли ви? — каза със заповеднически глас на Шърлий.

Тя примигна.

— Здравей, Гейбиъл.

Момчето смекчи тона си, повтори въпроса, сякаш вече бе свикнал да постъпва така.

Шърлий отговори:

— Той харесва рисунки на Джасп.

— Гейбриъл — казах. — Не съм дошъл да причинявам…