Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Какво има, Уенди? Защо си разтревожена?

— Знам какъв сте.

— Какъв съм?

— Банкер. Искате да затворите останалата част от селището, точно както направихте с Хю и Грани. Опитвате сладки приказки с другите притежатели на нотариални актове, купувате всичко на безценица, така че да го превърнете в някакъв мошенически проект.

— Ти си страхотна готвачка, Уенди, но не толкова способен детектив. Нямам нищо общо с никакви банки. Психолог съм от Лос Анджелис. Казвам се Алекс Делауер. — Извадих си личната карта от портфейла, шофьорската книжка, лиценза, картата от медицинския университет. — Ето, виж сама.

Тя се направи на отегчена, но внимателно разгледа документите.

— Е, добре. И какво? Независимо, че сте такъв, каква работа имате тук?

— Моя стара приятелка, също психолог на име Шарън Ренсъм, почина наскоро. Тя не остави преки наследници. Има определени неща, които говорят, че е свързана с Шърлий и Джаспър Ренсъм. Намерих адреса им, реших, че може би те биха искали да поговорим.

— Как умря тази Шарън?

— Самоубийство.

Това прогони цвета от лицето й.

— На колко години беше?

— На трийсет и четири.

Тя гледаше встрани, като се занимаваше с приборите.

— Шарън Ренсъм. Чувала ли си за нея?

— Никога. Никога не съм чувала Шърлий и Джаспър да са имали деца, точка. Имате някаква грешка, господине.

— Може би. Благодаря за обяда.

Тя извика зад гърба ми:

— Селски път номер четири? Продължете около два километра след училищната сграда. Има изоставена преса. Завийте надясно и продължете. Но само си губите времето.

Първоначално реших да тръгна пеша, но не знаех колко път трябва да измина. Севила не се държеше много добре на селския път, подскачаше, тресеше се и бе нестабилен по неравностите. Накрая открих коловози и тръгнах по тях. Бутах колата напред, минах покрай пресата, сред океан от плевели. В далечния край имаше горичка от плачещи върби. Между рехавите листенца на дърветата успявах да зърна метални, съвсем ръждясали сгради.

Шърлий и Джаспър Ренсъм изглежда не бяха много гостоприемни.

Уенди бе решила, че не е възможно някога да са били родители, но се спря преди да обясни защо мисли така.

Не желаеше да бъде „строга съдница“.

А може и да беше уплашена?

Вероятно Шарън ги бе скрила там — пазила бе в тайна това място за добро, изграждайки измислици за чисто и перфектно детство, с цел да възпре реалността, която бе прекалено ужасяваща, за да й се противопостави.

Чудех се в какво ли се замесвах. Оставих собствената си измислена представа за Джаспър/Шърлий да се рее: гигантски селски мутанти, без зъби и с болни от катаракт очи, облечени с мръсни престилки, заобиколени от олигавени, зъбати мастии и посрещащи моето пристигане с едри сачми.

Спрях и се ослушах за кучета. Тишина. Дадох газ, но си казах, че трябва да не забравя да проверя старата представа.

Когато стигнах до върбите нямаше място, откъдето да влезе колата. Изключих двигателя, пристъпих навън, промуших се през наведените клони и минах през трупите. Чух шум от водни капки. Глас, мърморещ беззвучно. И тогава стигнах до обиталището на Джаспър и Шърлий Ренсъм.

Две бараки върху малка площ от кал. Чифт мънички, примитивни сгради, подпрени отстрани с неравно отрязани дървета и покрити с тенеке. На мястото на прозорците, листове восъчна хартия. Между двете бараки имаше дървена работилничка, на чиято врата бе издълбан полумесец. Между работилничката и едната барака бе опънато въже за простиране, на което висеше избеляло бельо. Отвън до работилницата имаше резервоар за вода на метални подпори, а до него малък генератор за електричество.

Половината от земята бе засадена с ябълкови дървета. Около дузина фиданки бяха събрани накуп и етикетирани. Една жена стоеше до тях и ги поливаше с градински маркуч, свързан с водния резервоар. Водата се лееше между пръстите й, изглеждаше сякаш тя пръска, подхранвайки дърветата със соковете на своето тяло. Водата се стичаше на земята, правеше си кални улеи, после се превръщаше в кална пяна.

Тя не ме бе чула. Около шейсетгодишна, тантуреста и много ниска — около метър и петдесет, със сива коса, подстригана по момчешки късо, с равни, тъпи черти. Бе кривогледа, със зяпнала уста, което подчертаваше увисналата челюст. Гъсти косми покриваха брадата й. Носеше риза на сини щампи от материя, много напомняща на спално бельо. Подгъвът на ризата тук-таме беше провиснал. Бе сграбчила маркуча с две ръце, сякаш бе жива змия и се бе задълбочила в поливането.