Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Как ти се струва? — попита, изтривайки ръце в полата си.

— Много широко помещение.

Тя се засмя, изгаси огъня под яйцата.

— Ако моят баща социалист можеше да ме види отнякъде! Можеш ли да си представиш на моята възраст да се блъскам и да крещя по ония шантави митинги?

— Просто продължавай да си повтаряш, че работиш вътре в системата, за да я промениш.

— Да, разбира се. — Тя ми посочи кухненската маса. Сервира по една чиния, извади с лъжица яйцата и ги гарнира с ориз и салца, напълни и по една чаша с кафе. — Представям си, че ми остават една или две години. После сбогом на всички глупости и се приготвям за някое сериозно пътешествие. Не че принц Албърт ще се помръдне, но имам една приятелка — загуби мъжа си миналата година. Планираме да идем до Хаваите, Европа, Израел.

— Звучи страхотно.

— Звучи страхотно, но ти изгаряш от нетърпение да влезем в компютъра.

— Когато е удобно.

— Сега ще се обадя. Ще отнеме малко време, докато Моника успее да задейства системата.

Обади се на помощничката си, даде указания, повтори ги и затвори.

— Стискай палци. А междувременно, нека похапнем.

И двамата бяхме гладни, затова се нахвърлихме върху храната. Точно когато бях започнал втората порция с яйца, телефонът иззвъня.

— Добре, Моника, точно така. Да. Натисни бутона „ТЪРСИ“, всички главни букви. Добре. Сега натисни главно „М“, интервал, главно „К“, главно „Р“, после бутона „Ритърн“ — два пъти. „КАЛ“. „К-А-Л“ — също всичко с главни букви. Добре. После главни „ЛА“, интервал, главно „В“, интервал, бутони две, три, шест. Така ли е? Опитай отново. Ще чакам… добре. Сега натисни бутон „Ритърн“ само веднъж още, после бутона „Хоум“… Намира се под седмицата… Не, остави контролния бутон, докато работиш, там вляво на клавиатурата, „КОНТРОЛ“. Да, добре. Какво се появи на екрана? Добре. Хайде сега напиши следното име. Ренсъм… какво? Нищо. Откажи се. Р-Е-Н-С-Ъ-М. Запетайка. Шърлий — с две „и“ на края, не „ей“. Ш-Ъ-Р-Л-И-Й… Точно така, добре. Какво се появява?… Добре, дръж го там, Моника. Ще ида да си взема молив, а ти ще ми продиктуваш рождената дата и адреса.

Тя започна да пише, а аз се изправих и гледах през рамото й.

Ренсъм, Шърлий. Родена: 1/1/22

„Рурал Рут“ 4, Уилоу Глен, Калифорния 92399.

— Добре, благодаря ти, Моника.

— Попитай я за Джаспър Ренсъм.

Погледна насмешливо нагоре към мен.

— Моника, не изтривай още екрана. Напиши: ДОП. ТЪРС. Изчакай да започне отново да мига за секунда… Хвана ли го? Добре, сега Ренсъм — същото име като одеве, запетайка Джаспър… Не „Дж“… Правилно. Джаспър. Добре… Така ли? Дай ми рождената дата.

Тя записа: 25/12/20. Същият адрес.

— Още веднъж ти благодаря, Моника. Имаш ли още много работа?… Тогава си тръгни по-рано. Ще се видим утре. — Тя окачи слушалката. — Двама стари Ренсъм на цената на една млада, скъпи.

Тя погледна към листа хартия отново и посочи датите.

— Нова Година и Коледа. Много умно. Какъв ти е шансът? Кои са тези хора?

— Не знам. Уилоу Глен. Имаш ли карта на щата?

— Няма нужда. Била съм там. То е към областта Сан Бернардино, близо до Юкайпа. Когато децата бяха малки, имах навик да ги водя там на разходка да си берат ябълки.

— Ябълки ли?

— Ябълки, скъпи. Малки, червени, кръгли неща. Защо се чудиш?

— Не знаех, че там растат ябълки.

— Растяха преди време. Но една година отидохме там и не намерихме нищо. Всички градини бяха унищожени. Преди бе такава благодат, Алекс. Вече нищо не е останало. Освен госпожа Нова Година и господин Коледа.

Магистралата „Сан Бернардино“ ме изстреля като грахово зърно през цев покрай смътните очертания на промишлени зони, жилищни комплекси и паркинги за коли с площи, по-големи от някои градчета. Точно след Помона и областния панаир пейзажът преминаваше в селскостопански дворове, птицеферми, големи магазини и складове. Успоредно на магистралата имаше железопътни релси. Товарни вагони на „Котън Боул“ и „Съдърн Пасифик“ бяха изоставени на релсите.

Карах през пусти, изпепелени от слънцето хълмове, покрай по-малки ферми и стопански дворове, стръмни полета с люцерна, коне, пасящи мудно в жегата. Изходът от Юкайпа се стесняваше до еднолентов път, който минаваше покрай гробище за трактори.

Насочващата стрелка ме отпрати към един покрит мост и по прав като бръснач път, който свършваше на полето — плантации с цитрусови плодове и авокадо, обори за овце и необработваеми ниви.

Пътят за Уилоу Глен правеше остър завой след счупен пътен знак и отдавна свободното ранчо „Джъмбо Търки“. Черният път се извиваше и катереше към планината. Въздухът бе по-хладен и чист.