Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Забелязах измрелите овощни градини по пътя насам.

— Не е ли тъжно? Ябълките се нуждаят от грижи, точно като децата. Всичките онези лекари и адвокати от Ел Ей и Сан Диего купиха градините, за да не плащат данъци, а после просто ги оставиха да загинат. Ние се опитвахме — моето семейство и аз — да разработим отново това място. Вестникът на Ориндж Каунти „Реджистър“ можеше да пусне материал за нас, това би ни помогнало. Междувременно продължаваме да произвеждаме конфитюр и мед, получаваме все повече поръчки по пощата. Освен това аз готвя за пътниците и хората от селскостопанската комисия, които минават насам, като си изкарвам и стажа по този начин. Вие да не сте държавен служител?

— Не. А ламата откъде е?

— Седрик ли? Той е наш, на моето семейство. Къщата ни е зад кошарата му. Мама и братята ми точно сега са там, оформят зоологическата градина. Следващото лято вече ще имаме напълно обзаведена зоологическа градина с всякакви животни. Ще развлича малките деца, докато родителите им пазаруват. Седрик ни е любимец. Татко го купи. Той е доктор в Юкайпа. Там живеем и ние през по-голяма част от времето. Мина един цирк — цигани или нещо подобно, с онези шарени каравани. Те се установиха в една от нивите, дигнаха шатра. Един от мъжете си изкриви гръбнака, докато правеше акробатичен номер. Татко му го намести, но мъжът нямаше с какво да плати, затова татко взе Седрик вместо пари. Той обича животните. И тогава ни дойде идеята за зоологическа градина. Сестра ми учи животновъдство. Тя ще ръководи зоопарка.

— Звучи страхотно. Вашето семейство ли притежава цялото селище?

Засмя се.

— Иска ми се да е така. Не, само къщата, кошарата на Седрик и тези задни магазинчета. Предните магазини са собственост на други хора, но те не идват често. Грани от магазина за сувенири умря миналото лято, а семейството й още не е решило какво искат да правят. Никой не вярва, че нещата в Уилоу Глен могат да се променят, но ние сме длъжни да опитаме.

— Според указателната табелка, тук би трябвало да живеят 432 души. Къде са останалите?

— Мисля, че броят е преувеличен, но има и други семейства. Неколцина са градинари, а останалите работят долу в Юкайпа. Всички са в другия край на селцето. Трябва да идете дотам.

— Зад дърветата ли?

Отново се разсмя.

— Да. Трудно е да се види, нали? Приличат на хора в капан. — Тя погледна чинията ми. Задъвках в отговор, преместих я настрани полупълна. Тя не се предаваше. — Няма ли да обядвате? Сготвила съм преди двайсет минути.

Гледаше ме толкова жадно, че не можах да откажа.

— Разбира се.

Сложи пред мен огромно квадратно маслено тесто заедно с лъжица.

— Много е тежък и ще бъде по-добре, отколкото с вилица. — После отново сипа кафе в чашата ми.

Напълних устата си с пай. Ако бях гладен, би било великолепно. Имаше прекрасен вкус и аз не пропуснах да я похваля. Тя засия.

— О, благодаря ви много, господине. Ако искате още едно парче, ще ви го завия за вкъщи. Направила съм достатъчно, а лакомите ми братя ще го излапат без дори да ми благодарят.

Потупах се по стомаха.

— Нека видя как ще се оправя и с този.

След като се преборих с още няколко хапки, тя попита:

— Щом не сте някой шеф, какво ви доведе тук горе?

— Търся някого.

— Кого?

— Шърлий и Джаспър Ренсъм.

— Какво искате от тях?

— Те са свързани с моя приятелка.

— Как са свързани?

— Не съм сигурен. Може би са нейни родители.

— Не ще да ви е много близка приятелка.

Оставих лъжицата.

— Доста е сложно, Уенди. Знаеш ли къде мога да ги намеря?

Тя не отговори веднага. Когато очите ни се срещнаха, погледът й бе изпълнен с подозрение.

— Какво има?

— Нищо. Просто обичам хората да бъдат честни.

— Какво те кара да мислиш, че аз не съм бил?

— Идвате тук горе и говорите, че Шърлий и Джаспър може би са нечии родители, биете целия този път, само за да им предадете поздрави.

— Вярно е.

— Ако имате някаква представа кой… — Тя се спря, размисли. — Няма да бъда несъстрадателна. Нека просто кажа, че никога не съм знаела да имат някакви роднини, поне през петте години, откакто аз живея тук. Никой не ги е посещавал.

Тя погледна часовника си и почука с пръст върху тезгяха.

— Свършихте ли, господине? Защото вече трябва да затварям, ще уча.

Отместих настрана чинията.

— Къде е селски път номер четири?

Тя вдигна рамене, свали тезгяха и взе учебника си. Станах.

— Моля, сметката.

— Пет долара.

Дадох й ги. Тя ги хвана за ъгълчето, предпазвайки се от допир с мен.