Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Асфалтът свърши при два еднакви телефонни апарата, окачени на пилони, целите облепени с реклами от сервизния клуб на Търговската палата. Една висяща между двата поста верига поддържаше знак с надпис: „Селище Уилоу Глен, 432 жители“.

Спрях и погледнах отвъд знака. Селцето изглежда не бе нищо повече от тесничка, селска търговска уличка, засенчена от плачещи върби и борове, и място за паркиране. Дърветата се разделяха в далечния край на паркинга, пътят се превръщаше в трамбован прах. Покарах още малко, паркирах и тръгнах из чистата, суха горещина.

Първото нещо, което привлече вниманието ми, бе огромна черно-бяла лама, преживяща сено в малка кошара. Зад кошарата имаше оградена къща, боядисана в брик с бели орнаменти. Табелката над вратата гласеше: „ЦЕНТЪР ЗА ЗАБАВЛЕНИЯ НА УИЛОУ ГЛЕН И ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА“. Затърсих човешко присъствие, но не открих. Махнах с ръка на ламата и получих в замяна влажен поглед от преживното.

Открих множество други сгради — всичките малки, дървени, небоядисани и свързани помежду си с дъсчени пътеки. „РАЯТ НА ХЮ УУДКАРВЪР“, „МАГАЗИН ЗА АНТИКИ — ВЪЛШЕБНАТА ГОРА“, „СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ГРАНИ“. И всяка една с плътно затворени капаци.

Една от колибите бе наречена „ЯБЪЛКОВ СОК & САЙДЕР“, друга „МЕД ОТ ДЕТЕЛИНА“. Но приятният аромат идваше от съседната врата — боядисана в зелено дървена ограда с надпис: „КАФЕНЕ «ГОЛДЪН ДЕЛИШЪС»“. „КОБЛЪР“. Фасадата на кафенето бе от бели талпи и прозорци от цветно стъкло. Върху стъклата бяха изрисувани черни клонки с розови и бели цветчета, зелени, червени и жълти ябълки. Вратата бе отворена. Влязох вътре.

Всичко блестеше от чистота и също бе боядисано в бяло — масички за пикник и пейки, бял вентилатор на тавана раздвижващ горещия въздух, облицован с плексиглас тезгях и три високи столчета, висящи растения и стар, меден касов апарат, плакат, изработен на циклостил, рекламираше астролог от Юкайпа. Зад тезгяха седеше млада жена, пиеше кафе и четеше учебник по биология. Зад гърба й междинно прозорче откриваше гледка към кухня от неръждаема стомана. Седнах. Тя вдигна поглед. Деветнайсет или двайсет, с рязко вирнато носле, подрязана руса, къдрава коса и широки черни очи. Облечена бе в бяла блуза и черни джинси, бе стройна, но с едър ханш. Върху блузата носеше значка във формата на зелена ябълка, на която пишеше: „УЕНДИ“.

Тя се усмихна. Бе на възрастта на Мора Бенън. Не толкова изискана без съмнение, но някак си по-зряла от репортерката.

— Здрасти. Какво да ви поднеса?

Посочих чашката й за кафе.

— Като за начало едно и на мен.

— Разбира се. Сметана и захар?

— Черно.

— Бихте ли желали да видите менюто?

— Благодаря.

Тя ми поднесе пластмасов правоъгълник. Богатият избор ме изненада. Бях очаквал бургери и пържени картофи, но имаше поне дузина предястия, някои комбинирани, с реверанс към модерното. Към всяко имаше отбелязани инициали, посочващи съответното вино: „Ш“ за шардоне, „ИР“ за йоханесбургски ризлинг. На гърба на листа за менюто имаше пълен списък от вина — висококачествени френски и калифорнийски, както и местно ябълково вино, препоръчано като „леко и с вкус на плод, подобно на совиньон — бяло“.

Тя донесе кафето.

— Нещо за ядене?

— Препоръчвате ли ми „Обяд на ябълкоберача“?

— Разбира се — каза тя и ми обърна гръб. Започна да отваря хладилника и различни шкафове и чекмеджета, побърника малко, сложи върху тезгяха прибори и ленена салфетка и сервира порция перфектно нарязана ябълка и дебели парчета сирене, гарнирани с джоджен.

— Заповядайте — каза тя, като добави пшеничена питка и масло, оформено като цвете. — Козето сирене е добро, произведено е от едно семейство баски, тук близо в Лома Линда. Животните са хранени само по естествен път.

Тя зачака.

Яйцата на Оливия все още не се бяха смлели в стомаха ми. Опитах малка хапка.

— Страхотно.

— Благодаря. В колежа уча кулинария. Иска ми се някой ден да имам собствено ресторантче. Свикнах да работя тук, като част от задължителния стаж.

Посочих учебника.

— На лятно училище ли сте?

Тя се намръщи.

— Последни изпити. Тестовете не са моя специалитет. Още кафе?

— Разбира се. Днес е доста спокойно.

— Така е всеки ден. През сезона на брането. От септември до януари имаме много туристи в почивните дни. Но не е като по-рано. Хората знаят за брането на череши в Бомонт, но не сме направили достатъчно реклама. По-рано не бе така. Селото е построено през 1867-ма. Хората бяха свикнали да се прибират вкъщи с пълни кошници ябълки. Но хората от големия град дойдоха и накупиха земи. Не се полагат грижи.