Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Изчакайте тук. Ще се върна при вас веднага щом приключа.

Докато го чаках успях да вляза в съдържателен разговор с един старец, който твърдеше, че е участвал в битка заедно с Теди Рузвелт.

Когато Касълмайн се върна, тръгнахме обратно по алеята. Предложих да пием по чаша кафе.

— Не пия кафе. Хайде да се поразходим. Честно казано, не си спомням за вас. Не и като за някаква по-специална личност. Сещам се, че доктор Ренсъм дойде на посещение с един мъж, защото това се случи един-единствен път. — Разгледа ме. — Не, не мога да твърдя, че това сте били вие.

— Изглеждах по-различно. Имах дълга коса и брада.

Той повдигна рамене.

— Възможно е. Както и да е, с какво бих могъл да ви помогна?

Равнодушен. Разбрах, че не знае за Шарън. Скръцнах със зъби и казах:

— Доктор Ренсъм умря.

Спря, сложи и двете си ръце върху лицето.

— Умря ли? Кога?

— Преди седмица.

— Как?

— Самоубийство, г-н Касълмайн. Писаха по вестниците.

— Никога не съм чел вестници. Достатъчно лоши вести получавам и без това. О, не — такова мило, красиво момиче. Не мога да повярвам.

Нищо не казах.

Той продължаваше да си клати главата.

— Какво е я принизило чак до там, че се е принудила да направи такова нещо?

— Точно това искам да разбера.

Очите му бяха влажни и кървясали.

— Вие ли сте нейния мъж?

— Да, преди години. Не се бяхме виждали дълго време, срещнахме се на парти. Тя твърдеше, че нещо я безпокои. Не успях да разбера какво. Два дни по-късно вече я нямаше.

— О, боже! Толкова е ужасно.

— Съжалявам.

— Как го е направила?

— С хапчета. И изстрел в главата.

— О, господи! Много е безсмислено — красив и богат човек да направи такова нещо. По цял ден бутам количките с възрастните хора. Те бавно гаснат, губят способността си да вършат каквото и да е, но продължават да живеят, нищо друго освен спомените не ги крепи. И ето че някой, като доктор Ренсъм захвърля всичко настрана.

Продължихме да вървим.

— Просто няма никакъв смисъл — повтори той.

— Знам и мислех, че може би вие ще сте в състояние да ми помогнете да разбера.

— Аз ли? Как?

— Като ми разкажете каквото знаете за нея.

— Онова, което знам не е много. Тя бе хубава жена, винаги добре облечена и на мен ми изглеждаше щастлива, неотменно се държеше добре с мен. Бе много привързана към онази нейна сестра — вие не можахте много да я опознаете. Някои от тях, все благородни хора, започват да чувстват вина, че са изоставили близките си, кълнат се в Бога, че редовно ще ги посещават и ще се грижат за всичко. Но не след дълго те се уморяват, започват да идват все по-рядко. Мнозина от тях изчезват напълно. Но доктор Ренсъм винаги беше край бедната Шърлий. Всяка седмица, точна като часовник. В сряда следобед от два до пет. Понякога — два или три пъти седмично. И не просто седеше, тя я хранеше, оправяше и обичаше това нещастно момиче, без да получава някаква отплата.

— Някой някога да е посещавал Шърлий, освен доктор Ренсъм?

— Никой, освен когато тя дойде с вас. Единствено доктор Ренсъм като часовник. Наблюдавах това до деня, в който напуснах.

— Кога напуснахте?

— Преди осем месеца.

— Защо го направихте?

— Защото и без това щяха да ме уволнят. Доктор Ренсъм ми подшушна, че ще затварят болницата. Каза, че ми е много благодарна за всичко, сторено от мен за Шърлий, съжаляваше, че не може да ме вземе със себе си, но твърдеше, че Шърлий ще продължи да бъде гледана добре. Каза, че съм извършил голяма промяна. Даде ми в брой хиляда и петстотин долара, за да покаже, че го вярва. Това трябва да ви покаже каква бе тя. Не мога да разбера как е могла да падне толкова ниско.

— Значи тя знаеше, че „Рестхейвън“ ще бъде затворена.

— И не сбърка. Само след няколко седмици всички получиха циркулярно писмо на розова хартийка. „Уважаеми колега“. Моя приятелка работеше в отделението, предупредих я, но не ми повярва. Стана така, че тя дори не получи съобщение, нито обезщетение, а само едно „Бай-бай, Чарли, ние фалирахме. Няма повече да се занимаваме с този бизнес и т.н.“.

— Имате ли представа къде доктор Ренсъм заведе Шърлий?

— Не, но повярвайте ми, сигурно ще е на хубаво място. Тя обичаше онова момиче, държеше се с нея като с кралица. — Той спря и се начумери. — Ами кой ще се грижи за бедното създание след нейната смърт?

— Не знам. Нямам представа къде е сега. Никой нищо не знае.

— О, боже! Това започва да звучи застрашително.

— Сигурен съм, че е добре. Семейството има пари. Тя разказала ли ви е нещо повече за тях?