Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Исусе! Някога да си усещал, Алекс, че ние с теб играем по правилата на някой друг? На шибания стадион, който принадлежи другиму?

Той прие да тръгне по тексаската следа и преди да затвори телефона ме предупреди да внимавам.

Искаше ми се да се обадя отново на Оливия, но наближаваше единайсет, двамата с мъжа й отдавна си бяха легнали, затова изчаках до девет на следващото утро. Позвъних в офиса, където ми съобщиха, че госпожа Брикермън е в Сакраменто по работа тази сутрин и ще се върне всеки момент.

Опитах се да се свържа с Елмо Касълмайн, но той отново бе на смяна, зает с пациент. Метнах се на севила и се отправих към областта Феърфакс, на улица „Единбург“.

Паркирах в една пресечка. Тръгнах назад и на отсрещния тротоар зърнах здрав и набит чернокож мъж. Той буташе инвалидна количка. Ускорих крачка, за да го разгледам по-добре. Бяла престилка върху сини джинси. Липсваше острата като свредел брадичка, както и обичката. Косата му бе оредяла съвсем и откриваше почти голо теме. Мускулестото тяло бе станало по-меко, лицето по-отпуснато с двойна брадичка, но физиономията бе същата, която помнех от „Рестхейвън“.

Пресякох улицата, настигнах го.

— Г-н Касълмайн?

Той спря, погледна назад. В количката имаше възрастна жена. Тя въобще не ме забеляза. Освен шапката, тя носеше закопчана догоре жилетка, а краката й бяха покрити с шарено одеяло. Косата й бе редичка и мека, боядисана изцяло в черно. Ветрецът подухваше през нея, излагайки на показ бели петна от скалпа й. Сякаш спеше с отворени очи.

— Това съм аз. — Същият висок глас. — А вие кой ли може да сте?

— Алекс Делауер. Вчера ви оставих съобщение.

— Това не ми помага много. Все още не ви познавам по-добре, отколкото преди десет секунди.

— Срещали сме се преди години. Преди шест години. В „Рестхейвън Терас“. Дойдох с Шарън Ренсъм. Посетихме сестра й Шърлий.

Жената в количката започна да подсмърча и хленчи. Касълмайн се наведе, погали я по главата, извади носна кърпичка от джинсите си и изтри носа й.

— Хайде, хайде, г-жо Липшиц, всичко е наред, той ще дойде да ви вземе.

Тя се нацупи.

— Хайде сега, г-жо Липшиц, миличка, вашите близки ще дойдат да ви вземат, не се притеснявайте.

Жената вдигна лицето си нагоре. Имаше остри черти, бе беззъба и сбръчкана като празна пазарска торба. Очите й бяха бледокафяви и с тежък грим. Върху напуканите устни бе поставено яркочервено червило. По някакъв начин изпод цялата тази разруха и козметичната маска, грейна искрица красота.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ау, госпожо Липшиц — рече Касълмайн.

Тя издърпа одеялото чак до устата си и задъвка плата.

Касълмайн се обърна към мен и меко каза:

— Когато стигнат до определена възраст, никога не могат да се стоплят, независимо от климата. Вечно са недоволни от нещо.

Г-жа Липшиц извика. Устните й се повъртяха около една дума известно време и накрая я оформиха: „Парти!“.

Касълмайн коленичи отстрани, освободи одеялото от захапката й, уви го около нея.

— Разбира се, че ще идеш на партито, сладурче, но ще трябва да внимаваш, да не си развалиш грима, като плачеш така. Нали?

Той подпря с два пръста брадичката на старицата и се усмихна.

— Нали?

Тя го погледна и кимна.

— До-о-обре. Я колко сме красиви днес, сладурче. Съвсем издокарани и ще идем да се забавляваме.

— Парти — промълви старата жена.

— Разбира се, че ще има парти. А ти си толкова прекрасна, Клара Силия Липшиц, че ще бъдеш красавицата на вечерта. Хубавите момчета ще се редят на опашка, за да танцуват с теб.

Порой от сълзи.

— Недей, не плачи повече. Той ще те заведе на партито — трябва да изглеждаш много хубава.

Ново усилие да произнесе следващата дума:

— Късно.

— Малко по-късничко, Клара Силия. Сигурно е попаднал на задръстване, нали си спомняш какво ти разказах за всичките ония коли. Или пък е спрял пред някой цветарски магазин да ти купи красив букет. Красив букет от розови орхидеи, които знае, че ти много харесваш.

— Късно.

— Още малко — повтори той и започна да бута количката.

Аз вървях отстрани.

Той започна тихичко да пее, с приятен тенор, толкова висок, че преминаваше във фалцет.

Музиката и монотонното тракане на колелата по тротоара приспаха старицата. Главата й клюмна на гърдите.

Спряхме точно пред приюта „Кинг Соломон“. Касълмайн погледна в двете посоки и свали количката от тротоара, като продължаваше да пее.

Госпожа Липшиц спеше. Той я буташе по зеления цимент, разменяйки поздрави с някои от останалите възрастни хора, стигна до дъното на рампата и ми каза: