Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Отправих се към отделението за вестници на втория етаж — стени с чекмеджета и редици от машини за микрофилми. Показах факултетската си карта, попълних формулярите, започнах да търся.

Елстън Кроти бе датирал скандала през 1953-та.

Допуснах, че Линда Лание е майката на Шарън, което означаваше, че тя би трябвало да е жива по време на нейното раждане — 15 май. Това стесняваше границите на търсенето през пролетта на 53-та. Започнах с „Таймс“, но държах за резерва „Хералд“, „Мирър“ и „Дейли Нюз“.

Отне ми цял час, докато открия статията. Девети август. „Таймс“, който не се занимаваше много с криминални престъпления, не бе отделил много място, но останалите вестници я бяха сложили на първите си страници, заедно с кървавата проза, снимки на потайните „дистрибутори“ и ченгетата, които ги бяха убили.

Материалите бъкаха с информацията в стил „Кроти“, минус неговия цинизъм. Линда Лание Олайлий Джонсън и брат й Кейбъл Джонсън, крупни „трафиканти на хероин“, открили огън срещу патрул на „Метро Нарк“ и загинали при ответния огън. С една-единствена „операция за проучване“ детективите Роял Хюмъл и Виктор де Гранцфелд бяха сложили край най-един от най-хищническите кръгове за наркотици в историята на Ел Ей.

Снимките на детективите ги показваха как се хилят, коленичили сред купища бял прашец. Хюмъл бе широк и с вид на бизон, с летен костюм и шапка с широка периферия. Стори ми се, че съм доловил сянка от Сирил Трап в продълговатата челюст и тесни устни. Де Гранцфелд имаше тяло с формата на круша, мустакат, с малки очички и носеше смачкан двуреден костюм и тъмен „Стетсън“ на главата. Имаше вид на човек, комуто целият свят е крив, сякаш ако се усмихнеше, щеше да ни благослови.

Нямаше нужда да проучвам снимката на Линда Лание Юлайлий Джонсън, за да открия русата сексбомба, която бях гледал как прелъстява доктор Доналд Нюрат. Снимката бе с високо качество, професионална, студийна работа — от типа брулена от вятъра поза на три четвърти от лице с ласкава усмивка като за рекламни диплянки.

Лицето на Шарън с платинена перука.

Кейбъл Джонсън бе увековечен в затворнически костюм, приличаше на лош човек, небръснат, с подпухнали очи, коса — блестяща от брилянтин и характерната за ония ранни години на рокендрола прическа с голям перчем. Погледът му бе ленив, но излъчваше онзи блясък, който издава жажда за оцеляване. По-скоро лукавство, отколкото интелигентност.

Криминалното му досие бе определено като „обширно“: арести по обвинение в изнудване — правил опити да рекетира някакви дребни брокери от Източен Ел Ей, пиянство на обществени места, нарушаване на обществения ред, дребни кражби и големи обири. Тъжна, но твърде нищожна одисея, която с нищо не подкрепяше вестниците, които бяха лепнали етикета на него и сестра му „наркотрафиканти от висшата лига“, безпощадни, изтънчени, но преди да умрат, сколасали да залеят града с нелегални наркотици.

Бяха цитирани анонимни полицейски източници, които твърдяха, че Джонсън били свързан и с „мексикански мафиоти“. Израснали в Южен Тексас, в пограничния град Порт ъф Уолас — „гангстерско убежище, известно на пазителите на закона като входен пункт за кафявия хероин“. Изнесли се към Лос Анджелис с намерението да предлагат тази субстанция на учениците от Брентууд, Пасадена и Бевърли Хилс.

Като част от пъкления им план, те си намерили работа в неназовано филмово студио. Кейбъл станал сценичен работник, а Линда актриса на договор, която чакала по-големи роли. Тази работа била прикритие за „търговията с наркотици в средите на филмовото общество, една част от обществото — отдавна известна, че е пристрастена към забранената дрога и неконформистки личностни нрави“. И двете групи бяха известни като привърженици на партии с ляв уклон, също посещавани от известни комунисти и други пройдохи.

Наркотик и болшевизъм — главните демони на петдесетте. Достатъчно, за да превърне убийствената стрелба по красива млада жена в нещо приятно, достойно за уважение.

Направих някои и други копия от материалите. Нищо, което да свързва Линда Лание с Леланд Белдинг, нито дума за терените за партита. И нищо за дете. Да не говорим за близнаци.

Стари истории, стари връзки, но нишките се преплитаха. Но така и не бях открил нещо, което да ми помогне да разбера Шарън — как бе живяла и защо тя, а и много други хора бяха умрели.

В десет и половина се обади Майло и допринесе за пълното ми объркване.