Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Въпреки това, на края надделя целесъобразността.

Той сучеше масури от брадата си.

— Когато чух за неговите… изследвания, си дадох сметка, че пускането му тук е било една грешка в оценката, но бе невъзможно да се поправи, без да злепоставим факултета.

— И вместо това го направихте шеф на факултета.

Той продължи да играе с брадата си. Няколко крехки косъма паднаха на бюрото.

— Да се върнем към дисертацията на Ренсъм. Как мина през критичния поглед на факултета?

— Круз дойде при мен с изискване да бъде нарушено експерименталното правило за един от неговите студенти. Когато ми каза, че тя има намерение да представи клинично проучване, веднага отказах. Той настояваше, изтъкваше отличния й успех. Каза, че тя била необикновено надарен клиницист и затова си струвало, а случаят, който искала да представи, бил уникален, съдържал значителни изследователски заключения.

— Колко значителни?

— Можели да се публикуват в специализирано списание. Въпреки това не успя да ме склони. Но продължаваше да ми оказва натиск, всеки ден ме тормозеше, идваше в кабинета ми, прекъсваше моята работа с цел да защитава тезата си. Накрая се предадох.

Накрая. Като при запълване на каса с пари.

— Когато прочетохте дисертацията, съжалихте ли за решението си?

— Помислих, че е тъпа, но не по-различна от всяко друго клинично изследване. Психологията не трябваше да излиза от лабораторията, да остане вярна на научните си корени. Не трябваше да й се позволява да се превръща в такава зле дефинирана лечителска глупост. Оставете психиатрите да се въргалят из цялата тази мръсотия.

— Вие нямахте представа, че е автобиографична?

— Разбира се, не! Как бих могъл? Никога не съм я срещал, освен на устния й изпит.

— Трябва да е бил тежък изпит. Круз, вие, като негова марионетка и външен член: Сандра Романски. Помните ли я?

— Ни най-малко. Знаете ли в колко комисии съм участвал? Ако имах и най-малка представа за някаква нередност, веднага щях да тропна с крак — можете да бъдете сигурен.

Успокоих го.

— Бях съвсем странично обвързан.

— Колко задълбочено сте я прочел?

— Не достатъчно задълбочено, все пак. — Каза го, сякаш даваше важни показания. — Повярвайте ми, едва погледнах проклетото нещо!

Слязох долу в канцеларията на факултета. Казах на секретарката, че работя с професор Фрейжър, уверих се, че досието липсва и се обадих на информацията в Лонг Айлънд, за да взема номера на колежа „Форсайт“. Тамошната администрация потвърди, че Шарън Ренсъм е посещавала училището от 1972-ра до 1975-та. Никога не бяха чували за Пол Питър Круз.

Обадих се в моята служба за някакви съобщения. Нищо от Оливия или Елмо Касълмайн. Но доктор Смол и детектив Стърджис се бяха обаждали.

— Детективът каза да не го търсите, той ще се свърже с вас — уведоми ме операторката.

Тя се изкикоти нервно.

— Детектив. Пак се забърквате в нещо интригуващо, доктор Делауер?

— Едва ли. Просто обичайната работа.

— Вашето обичайно вероятно е голямо тичане, в сравнение с моето, доктор Делауер. Приятен ден.

Един и четиридесет и три. Изчаках седем минути и се обадих на Ада Смол. Тя вдигна телефона.

— Алекс, благодаря ти, че се обади толкова бързо. Младата жена, която препоръча, Кармен Сийбър… тя дойде на два сеанса и не се появи на третия. Обаждах й се няколко пъти, накрая успях да я намеря вкъщи и се опитах да й поговоря. Но тя се дърпаше, твърдеше, че е добре и вече не се нуждае от терапия.

— Тя е добре, наистина. Пак се е оплела с някакъв наркоман и вероятно му дава всяко пени, което припечели.

— Откъде знаеш?

— От полицията.

— Ясно. — Пауза. — Е, добре, все пак ти благодаря за препоръката. Съжалявам, че не свърших работата.

— Аз съм този, който трябва да се извинява. Ти ми направи услуга.

— Няма нищо, Алекс.

Исках да я попитам дали Кармен не е хвърлила някаква светлина за смъртта на Расмусен, но предварително знаех, че няма да наруши лекарската тайна.

— Ще се опитам да й се обадя следващата седмица, но не съм оптимистка. И двамата добре знаем каква е силата на съпротивата.

Сетих се за Денис Бъркхалтър.

— Всичко, което можем да правим, е да се опитваме.

— Вярно е. Кажи ми, Алекс, ти как се чувстваш?

Отговорих мигновено.

— Направо страхотно. Защо?

— Ако нещо не съм в час, моля да ми простиш. Но и двата пъти, когато разговаряхме напоследък, ти звучеше… стегнат. Напрегнат. Под пълна пара.

Фразата, която бях използвал в терапията, за да опиша нестабилното състояние на духа, което ме обземаше в периоди на стрес. Онова, което Робин винаги наричаше хиперпространство. И успяваше да ме приласкае и успокои…