Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Моят професор бюрократ направи някаква гримаса и махна с ръка, което можеше да означава всичко от „Заповядай“ до „Що не вървиш по дяволите“.

Един стол с твърда облегалка гледаше към бюрото. Седнах и зачаках, докато Фрейжър продължаваше да подчертава с резки, неграциозни движения. Бюрото бе претъпкано от още ръкописи. Наведох се и прочетох заглавието на най-горния. Глава на учебник.

Той редактираше, аз изчаквах благоприятен момент. По боядисаните в бежово стени на офиса бяха окачени повече от дузина дипломи и сертификати. Над издраскания линолеум по пода се издигаха метални лавици за книги. Нищо модерно. На една от полиците бе наредена колекция от стъкленици с формалдехид, в които плуваха животински мозъци. Помещението миришеше на стара хартия и мокри гризачи.

Чаках дълго време. Фрейжър привърши единия ръкопис, вдигна друг от купчината и започна да работи по него. Появиха се нови жълти забележки, той тръсна глава, като сучеше кичури от брадата си. Въобще нямаше намерение да спира.

— Алекс Делауер — казах. — Курс 1974-та.

Той вдигна рязко глава, впери поглед в мен, оправи ревера си. Ризата му бе широка около врата, вратовръзката — ръчно изрисуван ужас и толкова стара, че отново бе дошла на мода.

Той ме изучаваше.

— Хъм. Делауер. Не мога да кажа, че си спомням.

Лъжа, но я пуснах да мине.

— Мислех, че сте студент — каза го, сякаш това обясняваше защо не ми бе обърнал внимание. Погледът му се върна към ръкописа. — Ако сте дошли за някакво сътрудничество, ще трябва да почакате. Не приемам никого без предварителна уговорка. Гоня последен срок за публикацията.

— Нов прочит ли?

Отрицание с глава.

— Ревизирано издание на „Парадигмите“.

Разрез, почукване с пръст.

„Парадигми на учението за гръбначните животни“. В последните трийсет години това бе негов запазен периметър.

— Десето издание — добави той.

— Поздравления.

— Е, да, добре, мисля, че поздравленията са си в реда на нещата. Въпреки това, човек почти съжалява, че е задължен някому за новото издание, когато стане очевидно колко тежка е задачата — строги изисквания от страна на търговски мотивирани издатели за включването на нови глави, равнодушни към липсата на тръпка, с която те са постигнати, или съгласуваността, с която са представени.

Той удари по купчината хартия.

— Търпеливото понасяне на всичките тези безсмислици ми показа колко дълбоко са проникнали ниските стандарти. Американските психолози, обучавани след шейсета нямат представа как се прави истинско изследване, да не говорим, че не могат да съставят едно граматически правилно изречение.

Кимнах.

— Дяволски срамно е когато стандартите се снижат. Започват да се случват разни странни неща.

Той вдигна поглед, раздразнен, но слушаше.

— Странни неща, като например неквалифициран търсач на слава да стане ръководител на факултет.

Маркерът замръзна в средата на въздуха. Той направи безуспешен опит да ме погледне отвисоко.

— При създалите се обстоятелства, това е изключително груба забележка.

— Но не променя фактите.

— Какво точно имате предвид, докторе?

— Как Круз успя да наруши всички правила?

— Това е проява на изключително лош вкус. Вас какво ви засяга?

— Наречете ме възмутен възпитаник на вашия университет.

Той пое дълбоко дъх.

— Каквито и възражения да сте имали срещу професор Круз, след преждевременната му смърт се оказват безполезни. Ако, както твърдите, сте толкова загрижен за факултета, не бихте ангажирали времето ми или това на някой друг, за да ни занимавате с тривиални междуличностни проблеми. Ние всички сме безкрайно заети. Цялата тази ужасна афера в огромна степен разстрои работата ни.

— Хващам се на бас, че така е станало. Особено за онези членове на факултета, които са се надявали изцяло на парите на Блелък. Смъртта на Круз подложи всички ви на голяма опасност.

Той остави маркера, направи усилие да прикрие треперенето на ръката си.

— След като ви изтеглиха чердженцето под краката, въобще не се учудвам, че сте принуден да се заемете с това десето издание.

Движейки се сковано, като робот, той се облегна на стола, опитваше се да изглежда небрежен, но се получи тъкмо обратното.

— Въобразявате си, че сте много умно момче, нали? И винаги сте се мислили за такъв. Винаги сте си проправяли път през всичко — правели сте си каквото знаете.

— Аз пък мислих, че не си спомняте.

— Вашата грубост раздвижи паметта ми, млади човече. Спомних си ви съвсем ясно — преждевременно развития младеж, който завърши за три години. В случай че не ви е известно, аз бях против да ви позволим да завършите по-рано, независимо че отговаряхте на всички изисквания. Усещах, че имате нужда да поузреете. Зрялост. Очевидно изминалият период от време не е решил проблема.