Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— И още нещо — болницата, която търсеше, онази там в Глендейл. Разговарях с една приятелка, която работи в „Глендейл Адвентист“. Тя твърди, че в Бренд имало болница, наречена „Рестхейвън Терас“, която наскоро била затворена. Тя била техен консултант.

— Напълно ли е затворена?

— Така каза Арлийн.

— Къде мога да намеря Арлийн?

— В Санта Моника, болницата „Сейнт Джон“. Заместник-директор в социалната служба. Арлийн Меламед.

Даде ми телефонния номер и каза:

— Доста сериозно си се захванал да намериш тази Шърлий, нали?

— Много е сложно за обяснение.

— С теб винаги е било така.

Обадих се в канцеларията на Арлийн Меламед и се представих от името на Оливия, за да преодолея секретарката й. След няколко секунди плътен женски глас каза:

— Госпожа Меламед слуша.

Представих се, съобщих й, че се опитвам да проследя една бивша пациентка, която е била в „Рестхейвън Терас“.

— Кога е лекувана?

— Преди шест години.

— Било е преди мен. Започнах там едва миналата година.

— Тази пациентка имаше разнородни заболявания, нуждаеше се от постоянни грижи. Напълно възможно е да е била там и преди една година.

— Име?

— Шърлий Ренсъм, с две „и“ на края.

— Съжалявам, не се сещам. Това все още не означава нищо. Не съм се занимавала с конкретни случаи, просто оправях документацията. В кое отделение беше тя?

— В една от частните стаи, в задната част на сградата.

— В такъв случай със сигурност не бих могла да ви помогна, докторе. Работех изключително със случаите на „Меди Кал“, опитвах да се сложа в ред счетоводството.

Замислих се за миг.

— Към нея бе прикрепен болногледач, мъж на име Елмо. Черен, мускулест.

— Елмо Касълмайн.

— Познавате ли го?

— След затварянето на „Рестхейвън“ той дойде да работи при мен в адвентистката болница. Много фин човек. За съжаление имахме проблеми с бюджета и трябваше да го освободя — липсваше му достатъчно образование, за да отговори на всички изисквания.

— Имате ли представа къде работи сега?

— След освобождаването той си намери работа в старчески дом в област Феърфакс. Нямам представа дали все още е там.

— Спомняте ли си името на това място?

— Не, но почакайте. Имам го в указателя. Той бе толкова свестен мъж. Имах намерение да поддържам връзка с него, в случай че се появи някаква възможност за работа. А, его го: Елмо Касълмайн, Кинг Соломон Гардънс, ул. „Единбург“.

Записах си го заедно с телефонния номер и попитах:

— Госпожо Меламед, кога затвориха „Рестхейвън“?

— Преди шест месеца.

— Какво място беше?

— Не съм сигурна, какво искате да кажете?

— Кой го поддържаше?

— Една корпорация. Национална организация, наречена „Крони Кеър“. Те притежават верига от подобни места по целия Западен бряг. Май че вършеха добра работа, но по отношение управлението на „Рестхейвън“ никога не се събраха да съгласуват действията си.

— В клинично отношение ли?

— В административно. В клинично бяха адекватни. Не най-добрите, но и съвсем не най-лошите. От гледна точка на бизнеса бяха трагични. В счетоводството им цареше хаос. Назначаваха некомпетентни служители, въобще не си направиха труда да си възстановят парите, които държавата им дължеше. Изпратиха ме, за да оправя нещата, но това бе непосилна задача. Нямаше с кого да разговарям, централният офис е някъде в Ел Сегундо, никой не отговаряше на телефонните повиквания. Сякаш те наистина не се вълнуваха дали ще получат печалба.

— Къде отидоха пациентите след затварянето?

— Предполагам в други болници, напуснах преди това.

— Ел Сегундо значи. Случайно да знаете, дали те не са били собственост на някоя по-мощна корпорация?

— Не бих се изненадала. В наши дни всичко е възможно.

Благодарих й, обадих се на моя брокер Лу Кестър в Орегон и се убедих, че „Крони Кеър“ е поделение на „Магна Корпорейшън“.

— Но се откажи да купуваш акции, Алекс. Те никога не са предлагали акции на борсата. Нито пък „Магна“.

Побъбрихме малко и след това се обадих в Кинг Соломон Гардънс. От информацията потвърдиха, че Елмо Касълмайн все още работи при тях. Но бе зает с пациент и не можеше да разговаря по телефона в момента. Оставих съобщение да ме потърси във връзка с Шърлий Ренсъм и тръгнах към студентския град.

Стигнах в офиса на Милтън Фрейжър в два. Графикът за посещенията бе празен. Почуках, но не получих отговор. Вратата не бе заключена, влязох и открих Плъха, облечен в елегантен костюм от туид. На бюрото му лежаха очила без рамки. Ползваше жълт маркер, за да подчертава пасажи от ръкопис. Завесите на прозорците бяха частично спуснати, придавайки на помещението жълтеникав оттенък. Брадата на Фрейжър бе разрошена, сякаш бе ровил из нея.