Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Придвижих се до ръба на моя стол, вдигнах жълтия маркер и пак го оставих.

— Въпросът, професоре, не е в моята зрялост. Отнася се за трагичното ниво на вашия морал. Продадохте факултета на този, който предложи най-скъпо. Колко ви плати Круз, за да се оттеглите, а той да се издигне? Накуп ли ви даде цялата сума, или ви определи месечни вноски? Чек или кредитна карта? Или ви ги донесе в брой в кафяв плик?

Той пребледня, тръгна да става от стола, отново потъна в него и ми се закани с възлестия си пръст.

— Дръжте си езика! Не бъдете глупак!

— Що за научен боклук свикахте на събрание, за да ви гласува оставката от поста?

Той отвори широко уста и после пак я затвори, движеше главата и раменете си по такъв начин, че изглеждаше сякаш ризата му ще го погълне.

— Не разбирате положението, Делауер. Ни най-малко.

— Тогава ме осведомете. Каква беше мизата?

Той се обърна с гръб към мен и се взря в хилядите книги; преструваше се, че изучава гръбчето на един от томовете.

— Ако не си спомняте, ще опресня паметта ви. Круз плати средствата за вашия дребен удар в частното предприятие — всички допълнителни суми, печата, производството на лентите. Или със свои собствени средства, или е изтръскал госпожа Блелък. Колко излязоха — десет хиляди? Петнайсет? Той харчеше повече за летния си гардероб. Но за вас това трябва да е бил основен спекулативен капитал.

Не пророни нито дума.

— Несъмнено той е инициаторът на измамата. Предложил е реклама в списанието, в което той води рубрика.

Още по-дълбока тишина, но съвсем пребледня.

— Прибавете към това и непрекъснатия поток от парите на Блелък към вашите академични изследвания и ето че се е получила сладка сделчица и за двама ви. Вече няма нужда да се подмазвате, за да получите средства, нито пък да се преструвате, че отпуснатите суми са ви достатъчни. А Круз влезе във владение, получи мигновено уважение. С цел да се предпази от злите езици и долната завист, той вероятно е уредил някакви пари и за останалите членове на факултетското ръководство. А на вас, непреклонни изследователи, не се искаше нищо, освен просто да си гледате вашата работа. Въпреки това, подозирам, че останалата част от висшия персонал би останала изненадана, ако научи колко допълнителни средства ви е дал като рушвет — ще се изправите ли пред едно страхотно събрание на персонала, за да им обясните, професоре?

— Не — отговори с половин уста. — Няма от какво да се срамувам. Получаването на частни помощи за изследванията е открай време почтена традиция. При сегашното положение на националната икономика, това със сигурност е блестяща идея за бъдещето.

— Вие никога не сте бил човек от бъдещето, Фрейжър. Круз ви натика там.

— Защо правите всичко това, Делауер? Атакувате факултета ли? Та ние ви създадохме.

— Не говоря за факултета. Само за вас. И за Круз.

Движенията на устните му бяха, сякаш преживяше, или се мъчеше да подбере точната дума. Когато накрая проговори, гласът му бе съвсем слаб.

— Няма да откриете скандал тук. Всичко е извършено в нужния порядък.

— Желая да проверя хипотезата си.

— Делауер…

— Прекарах сутринта в четене на интересни документи, Фрейжър. „Мълчаливият партньор. Криза на идентичността и дисфункция на егото в случай на раздвояваща се личност“ и така нататък. Сещате ли се?

Гледаше с искрено неразбиране.

— Дисертацията на Шарън Ренсъм, доктор по психология. Приложена във факултета за частично изпълнение. И призната… от вас. Изследване на единствен случай, а не поредица от емпирични опити — чисто нарушение на всяко правило, което вие пробутвахте. Сам сте написали името си под това проклето нещо. Как е успяла да се промъкне с него? Колко ви плати Круз, за да паднете толкова ниско?

— Понякога правехме известни отстъпки.

— Това излиза извън границите на обичайното.

— Не успях да разбера какво точно…

— Тя е писала за самата себе си. За собствената си психопатология. Префасонирала го е като историята на някакво чуждо заболяване и ви го е пробутала като научно изследване. Как мислите, че реагира Съветът на настоятелите когато разбере? Да не говорим за Асоциацията на американските психолози и нейната комисия по етика. Ами „Тайм“ и „Нюзуик“.

Изпариха се и последните остатъци от неговото самообладание. Стана бял като платно. Спомних си какво ми бе казал Лари за сърдечния удар и се чудех дали не бях прекалил.

— Исусе! Не тръгвайте по този път. Не съм знаел — разсеяност. Уверявам ви, това никога повече няма да се случи.