Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— На мен не е.

— Но вие знаехте, че са богати.

— Тя плащаше сметките в „Рестхейвън“, значи бе богата. Освен това, всеки би казал, че е богата, само като я види — начина, по който се обличаше и полагаше грижи за себе си. А беше и лекар.

— Доктор Ренсъм е плащала сметките, така ли?

— Това бе написано най-отгоре на болничния картон: „Цялата финансова кореспонденция да се изпраща на доктор Ренсъм“.

— Какво още имаше в картона?

— Пълната история на лечението. Дори за известно време доктор Ренсъм бе наела логопед. Той идваше редовно, но си губеше времето. Шърлий въобще не можа да проговори. Същото стана и с учителя по Брайлова азбука. Доктор Ренсъм опита всичко. Тя обичаше онова момиче — просто не мога да си представя как се е унищожила и е изоставила бедното същество.

— Имаше ли история на заболяването в картона?

Той поклати глава.

— Участваха ли и други лекари в лечението на Шърлий?

— Само доктор Ренсъм.

— Нямаше ли лекари?

— А вие какво мислите, че бе тя?

— Тя бе психолог. Да не ви е казала, че е доктор по медицина?

Той помисли малко.

— Трябва да се сетя. Не, не е. Но начинът, по който се зае със случая на Шърлий — пишеше заповеди на терапевтите… просто съм разбрал погрешно.

— Шърлий сигурно е имала усложнения със здравето. Кой я лекуваше?

— Нормално е да си го мислите, но много интересно, като изключим останалите й проблеми, тя наистина бе съвсем здрава. Сърцето й бе много здраво, нормално кръвно налягане, чисти дробове. Единствено трябваше да бъде обръщана, хранена, постоянно да й се сменят пелените и така можеше да си живее вечно. — Той погледна към небето, поклати глава. — Чудя се къде ли е нещастното създание.

— Доктор Ренсъм някога говорила ли е за инцидента?

Веждите му се извиха арка.

— Какъв инцидент?

— Удавянето, причинило всички проблеми на Шърлий.

— Сега пък ме шашнахте.

— Тя се удавила, когато била малко момиче. Доктор Ренсъм ми разказа случката, твърдеше, че именно това е причинило мозъчното увреждане на Шърлий.

— Е, за това не знам, защото онова, което тя на мен ми разказа, бе напълно различно — бедното момиче така било родено.

— Родена сляпа, глуха и саката?

— Точно така. Разнородни вродени деформации. Бог ми е свидетел, достатъчно такива неща съм видял.

Той пак поклати глава.

— Мултиплицирани вродени деформации. Бедното същество така е започнало живота си, никога не е имало друг шанс.

Беше към обяд, когато спрях на една бензиностанция и позвъних в офиса на Оливия. Госпожа Брикермън се била върнала от Сакраменто, но не я очаквали в офиса днес, така ме уведомиха. Набрах домашния й номер, оставих го да звънне десет пъти и тъкмо щях да затворя, когато тя вдигна, останала без дъх.

— Алекс, току-що влизам, буквално. От летището. Прекарах сутринта в закуска със сенатски съветници, като се опитвах да им измъкна повече пари за нас. Каква сбирщина! Ако някой от тях въобще някога е имал сериозна мисъл в главата си, то е било доста отдавна. Тъпаци.

— Знаеш, че се мразя, дето те безпокоя, но се чудех дали…

— Системата отново е в строя. Да, работи от тази сутрин. И само, за да ти покажа колко те обичам, използвах главния компютър в Сакраменто, за да тръгна по следите на твоята Шърлий Ренсъм. Съжалявам, но няма нищо. Наистина открих една личност под това име, пише се по същия начин. Но бе в архивите на „Меди Кал“. Дата на раждане 1922-ра, а не 53-та.

— Имаш ли адреса й?

— Не. Ти ми каза 53-та и не можех да си представя, че се интересуваш от възрастна гражданка.

— Има смисъл.

— Ти наистина си заинтересован?

— Може и да съм… ако не ти създава много…

— Е, добре. Само ми позволи да си сменя този официален костюм и ще се опитам да се свържа с помощничката си и да преодолея нейната компютърна фобия. Ще ми отнеме малко време. Къде мога да те намеря?

— Обаждам се от външен телефон.

— Някакъв бордей, като в криминален филм ли? Алекс, в какво си се забъркал?

— Разравям едни кости.

— Олеле. Какъв е номерът там?

Прочетох й го.

— Ами това е съвсем наблизо. Откъде се обаждаш?

— Бензиностанция в Мелроуз, близо до Феърфакс.

— О, за бога! Ти си на две минути път. Ела да ме видиш как се правя на детектив.

Къщата на Брикермън бе малка, скоро боядисана в бяло, с покрив от испански керемиди. Покрай входната алея бяха насадени множество цветя. Самата алея бе запълнена от огромния „Крайслер Ню Йоркър“ на Оливия.

Тя бе оставила незаключена вратата. Албърт Брикермън бе в дневната по хавлия и чехли, с вперен в шахматната дъска поглед. Измуча нещо в отговор на поздрава ми. Оливия бе в кухнята, облечена в бяла памучна блуза и моряшка пола с гигантски размер. Вареше яйца. Косата й бе къносана, бузите — закръглени и червени. Бе на около шейсет, но кожата й бе гладка като на младо момиче. Тя ме сръга и ме цапна по мекия задник.