Даниъл Силва - Английският убиец

Тя като че ли усети внимателния му, преценяващ поглед, защото го погледна втренчено с дяволитите си сиви очи. След приключването на последната му любовна връзка бяха изминали шест месеца и беше време за нова. Последната му любовница бе съпруга на колега от отдел „Измами“. Петерсон се бе справил добре. За известно време връзката беше приятна и си заслужаваше, а когато дойде време да приключи, това стана без омраза и съжаление.

Въпреки умората, той успя да се усмихне:

— Сигурен съм, че ей сега ще се появи.

— Не мисля. Струва ми се, че двамата ще стоим тук като в капан цяла нощ.

Подтекстът на забележката не остана незабелязан. Петерсон реши да й отвърне, за да види докъде ще стигне играта:

— В тази сграда ли живеете?

— Приятелят ми.

— Е, вашият приятел ще се притече на помощ, ако се наложи, нали така?

— Тази вечер той е в Женева. Аз просто съм отседнала в апартамента му.

Петерсон се запита кой ли е приятелят й и в кой точно апартамент е отседнала. Позволи си да си представи един кратък сексуален контакт набързо. След това умората го надви и прогони всяка мисъл за завоевание. Този път той натисна бутона за повикване и тихо изруга.

— Никога няма да дойде. — Тя измъкна пакет цигари от джоба на палтото си. Извади една, сложи я между устните си и щракна запалката. Когато пламъчето се появи, тя щракна още няколко пъти и каза: — Дявол го взел! Тази вечер май не ми върви.

— Позволете на мен.

От запалката на Петерсон изскочи синьо-жълто пламъче. Той го задържа и позволи на жената да запали цигарата си, както й е удобно. Приближавайки цигарата до пламъчето, жената леко погали Петерсон по опакото на ръката. Това бе преднамерено интимен жест, от който по цялата му ръка сякаш премина ток.

Нейното докосване имаше много силно въздействие и Петерсон пропусна да забележи, че тя е вдигнала запалката си прекалено близо до лицето му. Жената натисна езичето и облак от някакъв химикал със сладък мирис изпълни белите му дробове. Главата му рязко се отметна назад и той впери широко отворените си очи в нея, почти не осъзнавайки какво се е случило. Жената хвърли цигарата на пода и извади от чантичката си пистолет.

Пистолетът не беше нужен, защото химикалът вече имаше необходимия ефект. Краката на Петерсон омекнаха, помещението се завъртя пред очите му и той усети как подът се втурва да го прегърне. Изплаши се, че ще си удари главата, но преди краката му съвсем да се подгънат, в преддверието се появи някакъв мъж и Петерсон се строполи в ръцете му.

За миг зърна лицето на спасителя си, докато той го измъкна от преддверието и го стовари в тапицирания багажник на закрита кола. Приличаше на лице на равин и излъчваше загриженост и някаква странна нежност. Петерсон се опита да благодари на човека, но щом отвори уста да заприказва, изгуби съзнание.

Герхард Петерсон имаше усещането, че се издига от дълбините на алпийско езеро. Носеше се нагоре през пластовете на съзнанието, през топли и студени подводни течения, докато лицето му не изскочи на повърхността и дробовете му не се изпълниха с въздух.

Намери се не в алпийското езеро от сънищата си, а в едно студено мазе с теракотен под и грубо белосани стени с гипсова мазилка. Над главата му имаше малко прозорче, разположено в ниша на нивото на пода, и от него струеше слаба тъмножълта светлина. За миг се напрегна, за да се ориентира във времето и пространството. След това си спомни тъмнокосата жена пред вратата на асансьора, уловката с цигарата, ръката й, която докосваше неговата, докато го пръскаше с приспивателно в лицето. Изведнъж се смути. Как бе възможно да е толкова слаб? Толкова уязвим? Какви сигнали бе излъчил, та те бяха решили да пратят именно жена след него?

Пулсиращата болка в главата на Петерсон представляваше неизследвана територия — нещо средно между травма и бурен махмурлук. Устата му сякаш бе пълна с пясък и изпитваше зверска жажда. Беше съблечен по гащета, китките и глезените му бяха залепени с тиксо, а голият му гръб се опираше на стената. Крехкостта на собственото му тяло бе шокираща. Краката му лежаха, опънати пред него, с бяла кожа без косми, със сочещи навътре големи пръсти, сякаш принадлежаха на умиращ. Гънка от тлъстинки се подаваше над ластика на гащетата му. Измъчваше го ужасен студ.

Бяха му оставили часовника, но стъклото му бе счупено и той вече не показваше времето. Впери поглед в лъча, процеждащ се през прозорчето, и реши, че това трябва да е светлината на залеза. Изчисли времето, макар че дори от тази проста задача главата му взе да пулсира от болка. Бяха го прибрали малко след полунощ. Предположи, че в момента е пет или шест часът следобед на следващия ден. Осемнайсет часа . Бил е в безсъзнание в продължение на осемнайсет часа? Това можеше да обясни жаждата и непоносимото вдървяване на гърба и ставите му.