Излегна се на койката, мислейки си каква история ще трябва да съчини за пред дон Орсати. Посегна към шията си, за да пипне талисмана. Чувстваше се като гол без него. На сутринта, когато се прибереше в Корсика, веднага щеше да отиде при старата знахарка и тя щеше да му даде нов.
В кабинета на Герхард Петерсон бе тъмно, ако не се смяташе малката халогенна лампа, хвърляща кръг от светлина върху бюрото. Той бе останал до късно, защото очакваше да му се обадят по телефона. Не беше сигурен кой точно ще се обади — може би от общинската полиция на Венеция, може би от патрулната полиция, — но беше сигурен, че обаждане ще има. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, хер Петерсон, но се опасявам, че тази вечер във Венеция се случи ужасна трагедия, свързана с цигуларката Анна Ролф …
Петерсон вдигна очи от папките си. В другия край на стаята беззвучно трепкаше екранът на телевизора. Емисията с късните новини от страната беше към края си. Важните новини от Берн и Цюрих бяха съобщени и програмата бе преминала към по-незначителни и по-леки съобщения, които Петерсон обикновено пренебрегваше. Но тази вечер увеличи звука. Както се очакваше, съобщиха за триумфалното завръщане на Анна Ролф на сцената същата вечер във Венеция.
След това Петерсон спря телевизора и заключи папките в личния си сейф. Навярно убиецът на Антон Орсати не бе успял да изпълни задачата си, защото Анна Ролф е имала много сигурна охрана. Можеше и да е настинал. Или пък навярно и двамата бяха мъртви, но просто труповете им още не бяха открити. Инстинктът му подсказваше, че случаят не е такъв, че във Венеция нещо не е наред. На сутринта щеше да се свърже с Орсати по обичайните канали и да разбере какво е станало.
Той пъхна някои книжа в дипломатическото си куфарче, угаси лампата на бюрото и излезе. Високият пост му позволяваше да паркира мерцедеса си в настлания с калдъръм вътрешен двор, вместо в отдалечения паркинг за персонала в съседство с железопътния парк. Беше инструктирал охраната специално да държи под наблюдение колата му. Не беше обяснил защо.
Потегли на юг покрай река Сил. Улиците бяха почти пусти — тук някое самотно такси, там двама-трима чуждестранни работници, очакващи трамвая, за да се приберат в претъпканите си апартаменти в „Аузерсил“ или в Индустриалния квартал. Персоналът на Петерсон се грижеше те да не създават неприятности там. Никакви заговори срещу деспота в родината им. Никакви протести срещу швейцарското правителство. Просто си върши работата, вземай си заплатата и си затваряй устата. За Петерсон чуждестранните работници бяха необходимо зло. Икономиката не можеше да оцелее без тях, но понякога му се струваше, че в Цюрих проклетите португалци и пакистанци са повече от самите швейцарци.
Той отново погледна в огледалцето за обратно виждане. Като че ли никой не го следеше, макар че не можеше да бъде сигурен. Петерсон знаеше как да проследи някого, но имаше само най-елементарна подготовка в разкриването и избягването на наблюдение.
В продължение на двайсет минути кара по улиците на „Вайдикон“, а след това се насочи към Цюрихзее и гаража в своя жилищен блок. След като премина през секретната метална врата, той изчака малко зад нея, за да се увери, че никой не идва след него. Премина по лъкатушния подземен коридор и стигна до запазеното си място в паркинга. Номерът на апартамента му 6С беше изписан на стената. Паркира колата на мястото й и угаси светлините, след това изключи и мотора. Поседя така, вкопчил ръце в кормилото, сърцето му биеше малко прекалено бързо за мъж на неговата възраст. А сега го очакваше едно голямо питие.
Прекоси бавно гаража, внезапно почувствал се уморен до смърт. Премина през една врата и се озова в преддверието, откъдето асансьорът щеше да го закара до апартамента му. До вратите от неръждаема стомана стоеше жена, леко наклонила глава, за да наблюдава светването на лампичките с номерата на етажите.
Тя натисна няколко пъти бутона за повикване на асансьора и силно изруга. След това, забелязвайки присъствието на Петерсон, се обърна и се усмихна извинително:
— Съжалявам, но от пет минути чакам този проклет асансьор. Струва ми се, че нещо не е наред с гадната машина.
Идеален zurideutsch , помисли си Петерсон. Не беше чужденка. Прецени я бързо с опитно око. Беше тъмнокоса и с бледа кожа — комбинация, която винаги бе смятал за страхотно привлекателна. Носеше сини дънки, очертаващи дългите й крака. Под коженото й яке се виждаше черна блуза, достатъчно разкопчана, за да открие дантелата на сутиена й. Привлекателна, с изящно телосложение, но не от онези красавици, които карат мъжете по Банхофщрасе да се обръщат. Млада, но не прекалено. Малко над трийсетте. Най-много на трийсет и пет.
Читать дальше