Даниъл Силва - Английският убиец

— Сигурна ли си, Анна? — попита Фиона.

— Несъмнено.

— Както желаеш — каза Закарая Кордони.

Когато Кордони и Фиона Ричардсън си тръгнаха, Анна свали палтото си и извади калъфа с цигулката „Гуарнери“. Габриел седна, а тя го изгледа сърдито, с ръце на хълбоците:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще остана тук с теб.

— Не, няма. Имам нужда да бъда сама преди концерта. Не може да стоиш тук и да ме разсейваш.

— Опасявам се, че тази вечер се налага да направиш изключение.

— Кажи ми нещо, Габриел. Ако ти реставрираше една от онези картини на Тинторето там отвън, щеше ли да искаш да стоя зад гърба ти и да наблюдавам над рамото ти какво правиш?

— Разбирам.

— Добре… а сега се махай оттук.

Анна притежаваше тази дарба: способността да се изолира от всичко, което я разсейва, силата да създаде непроницаема стена от мълчание около себе си, да се скрие като в пашкул. Беше открила тази си дарба в онази сутрин, когато майка й се самоуби. Изпълнението на една проста гама — си минор, в две октави, възходяща, низходяща — бе достатъчно, за да премине през някакъв мистичен илюминатор в друго време и в друг свят. За нещастие способността й да си създава такова идеално подредено и тихо място се ограничаваше единствено до нещата, свързани с цигулката, а иначе Бог знаеше, че всичко останало в живота й представлява пълен хаос.

Познаваше музиканти, които бяха стигнали дотам, че ненавиждаха своите инструменти. На Анна това никога не се бе случвало. За нея цигулката бе котвата, която я предпазваше да не се блъсне в скалите, спасителното водолазно въже, с което я издърпваха на сушата всеки път, когато имаше опасност да се удави. Когато държеше цигулката в ръце, й се случваха само хубави неща. Именно когато я изпуснеше от ръцете си, нещата излизаха от контрол.

Тази мистична стена на мълчанието не се появяваше автоматично. Трябваше да я повика. Тя метна палтото си на облегалката на един стол в бароков стил и смачка цигарата си в пепелника. Свали часовника си и го пусна в дамската си чантичка. Времето вече нямаше значение — тя щеше да създаде своя собствен миг във времето, който щеше да съществува само веднъж и никога нямаше да може да бъде повторен.

Тази вечер бе решила да свири с цигулката „Гуарнери“. Това изглеждаше много подходящо, тъй като този инструмент вероятно бе сглобен преди двеста години в работилница, намираща се недалеч от мястото, където Анна седеше сега. Тя отвори калъфа и прокара пръсти по дължината на цигулката — корпуса, грифа, магаренцето, тялото. Тази „Гуарнери“ на Анна бе истинска дама. Изискана и грациозна, без недостатъци и дефекти, без драскотина.

Извади цигулката от калъфа й, притисна я до шията си и я опря в познатото местенце — на няколко сантиметра над основата на рамото. Роклята й беше без презрамки; не искаше нищо да стои между тялото й и инструмента. Отначало усещаше хладното й докосване върху кожата си, но скоро топлината на тялото й проникна в дървото. Положи лъка върху струната сол и го дръпна. Цигулката реагира с плътен, резониращ тон. Нейният тон. Тонът на Анна Ролф. Вратата към онова мистично място беше отворена.

Позволи си само веднъж да погледне ръката си. Белезите бяха толкова грозни! Искаше й се да имаше някакъв начин да ги скрие. След това прогони тази мисъл от съзнанието си. Не с ръката си свиреше на цигулката, а именно с главата си. Пръстите й се подчиняваха на командите на мозъка.

Тя изключи осветлението и затвори очи, след това положи лъка върху струните и го прокара по тях, извличайки звук от цигулката. Анна не свиреше гами, нито музикални упражнения, не изпълни част от композицията, която щеше да изсвири тази вечер. Вече нищо не можеше да направи, за да се подготви още по-добре. Музиката така бе проникнала във всяка нейна клетка, че щеше да я изсвири не по памет, а по инстинкт . Сега просто извличаше звук от цигулката и позволяваше на звука да премине през тялото й. Сега сме само ти и аз, цигулке, помисли си тя. Само ти и аз.

Долови ромона на тих разговор зад вратата. Натисна едно копче в съзнанието си и звукът изчезна. През стените се процеждаше тихата глъчка от горната зала, която започваше да се изпълва с публика. Тя натисна копчето и тези звуци също изчезнаха.

Сега сме само ти и аз, цигулке. Само ти и аз …

Анна си помисли за мъжа от снимките на Габриел, убиеца, известен като Англичанина. От много дълго време не се бе доверявала на мъж. Навярно предателството на баща й — лъжите, които й беше казал за причините за самоубийството на майка й — я бе изкривило по някакъв начин и тя не вярваше на мъжете. Но тази вечер щеше да повери живота си в ръцете на Габриел Алон. Баща й бе пуснал в ход плана си да изкупи ужасните грехове, които бе извършил. Беше убит, преди да успее да завърши започнатото. Габриел трябваше да го довърши вместо него. И Анна щеше да му помогне по единствения известен й начин — като свири на цигулка. Красиво.