Даниъл Силва - Английският убиец

— Независимо какво ще решиш да изсвириш, концертът ще е великолепен.

Погледът й попадна на кафявата папка върху масичката за кафе.

— Защо направи това?

— Кое?

— Защо скри неговите снимки, когато влязох в стаята? Защо не искаш аз да ги видя?

— Ти се притеснявай за „Тръпката на Дявола“, а аз ще се притеснявам за човека с пистолета.

— Разкажи ми за него.

— Има някои неща, които не е необходимо да знаеш.

— Утре вечер той може като нищо да се опита да ме убие. Имам право да знам нещичко за него.

Габриел не можеше да възрази на това и ето защо й каза всичко, което знаеше.

— Той наистина ли е там някъде наблизо?

— Трябва да приемем, че е така.

— Това е доста интересно, не смяташ ли?

— Кое?

— Той може да променя гласа и външността си по желание и в Иракската пустиня буквално се е изпарил сред огън и кръв. Прилича ми на самия Дявол.

— Той е дявол.

— Тогава ще му изсвиря неговата соната. А след това ти ще можеш да го изпратиш обратно в ада.

Късно в следващия следобед Англичанина бавно вървеше по „Кале делла Пасион“, а пред него се извисяваше реещата се в небесата готическа камбанария на църквата „Фрари“. Промъкна се през група туристи, като ловко привеждаше глава, за да избегне чадърите им, люшкащи се подобно на медузи, носени от прилива. На площада имаше кафене. Поръча си кафе и пръсна туристическите си пътеводители и карти върху малката масичка. Ако някой го наблюдаваше, щеше да го вземе просто за поредния турист, което напълно устройваше Англичанина.

Беше започнал работа рано тази сутрин. Малко след закуска бе напуснал хотела си в „Санта Кроче“ с пътеводителите и картите в ръце и бе прекарал няколко часа, скитайки из „Сан Марко“ и „Сан Поло“, като запаметяваше техните улици, мостове и площади, точно както бе правил по-рано, в един друг живот, в Западен Белфаст. Обърна особено внимание на улиците и каналите около църквата „Фрари“ и Скуола Гранде ди Сан Роко, като си играеше сам на една игра — обикаляше в кръг из улиците на „Сан Поло“, докато съвсем целенасочено не се загубеше. След това успяваше да се ориентира как да се върне обратно до църквата „Фрари“, като проверяваше дали знае имената на улиците. Влезе в Скуола и прекара няколко минути в долната зала, като се преструваше, че разглежда огромните картини на Тинторето, но на практика повече се интересуваше от връзката между главния вход и стълбището. После се качи в горната зала и постоя там, изучавайки приблизителното място, където евентуално щеше да седи по време на концерта. Росети се оказа прав; дори от дъното на залата нямаше да представлява никакъв проблем за един професионалист да застреля с „Танфолио“ цигуларката.

Погледна часовника си — беше малко преди пет. Концертът трябваше да започне в осем и половина. Преди това му оставаше да свърши само още една работа. Плати и в сгъстяващия се сумрак тръгна пеш към Канале Гранде. По пътя се отби в магазин за мъжко облекло и си купи ново яке от изкуствена материя с яка от рипсено кадифе. Тези якета бяха много на мода през този сезон във Венеция; през деня бе видял по улиците десетки хора с такива якета.

Прекоси Канале Гранде с traghetto и отиде до магазина на синьор Росети в „Сан Марко“. Дребничкият бижутер стоеше зад щанда, канейки се да затвори магазинчето за вечерта. Англичанина още веднъж го последва нагоре по скърцащите стълби до кабинета му.

— Имам нужда от лодка.

— Това не е проблем. За кога ще я искате?

— Веднага.

Бижутерът потърка едната си буза:

— Познавам младеж на име Анжело. Той има водно такси. Много е внимателен, напълно надежден.

— Да не е от онези, дето задават неудобни въпроси?

— Не. И по-рано е вършил подобни услуги.

— Ще можеш ли бързо да се свържеш с него?

— Струва ми се — да. За какво да се уговоря с младежа?

— Бих искал да ме чака на Рио ди Сан Поло, близо до музея „Голдони“.

— Разбирам. Това не би било проблем, но ще трябва да има допълнително заплащане за нощен труд — нещо обичайно във Венеция. Един момент, моля. Да видим дали ще успея да се свържа с него.

Росети намери името на човека в телефонния указател и набра номера му. След кратък разговор сделката бе уговорена. Анжело щеше да бъде до музея „Голдони“ след петнайсет минути и щеше да чака там.

— Може би ще е по-лесно да платите на мен — каза Росети. — Аз ще се погрижа за интересите на момчето.

Плащането отново стана в долари, след като Росети пресметна сумата в тефтерчето си. Англичанина слезе сам до вратата на бижутерския магазин и отиде пеш до един ресторант на „Кале делла Верона“, където си поръча проста вечеря от зеленчукова супа и макарони с гъби и сметана. По време на вечерята в ушите му не звучеше веселата глъчка в ресторантчето, а магнетофонният запис на разговора, който бе взел от Емил Жакоби — разговора между швейцарския професор и Габриел Алон за греховете на един мъж на име Август Ролф. Баща на жената, която го бяха наели да убие.