Даниъл Силва - Английският убиец

— Ти си убил Август Ролф. След това си убил и Вернер Мюлер в Париж. После си убил Емил Жакоби в Лион. Опита се и мен да убиеш в Цюрих. Ти прати човек да убие Анна Ролф във Венеция. Това ме ядоса, Герхард.

— Ти си умопобъркан!

Габриел виждаше, че пресилената предизвикателност на Петерсон бавно започва да се изпарява.

— Дълго време си отсъствал от работа. Шефовете ти също ще искат да си поговорят с теб. Пък и не могат да те намерят. Няма защо да казвам, че и жена ти ще иска да знае къде, по дяволите, си изчезнал. Притеснена е до смърт.

— Господи, какво си направил? Какво, за бога , си направил?

Петерсон като че ли повече не можеше да стои на едно място. Клатеше се на стола си и трепереше. Габриел пийна от кафето си и сбърчи лице, сякаш бе прекалено горещо. След това отвори кафявата папка и започна да изважда от нея снимки. Вземаше ги една по една, поглеждаше ги за миг и ги плъзваше по повърхността на масата към Петерсон.

— Много хубава е излязла на снимката, нали, Герхард? Боже, боже, тук наистина се забавляваш. Ами я виж тази. На твое място не бих искал да давам обяснения на мисис Петерсон за тази снимка. Ами пресата? Ами твоят министър в Берн?

— Ти си просто изнудвач! Никой няма да повярва, че тези снимки са истински. Ще ги видят такива, каквито са: евтино оклеветяване, направено от евтин изнудвач. Но пък изнудването и убийствата са основните средства, които използва твоята служба, нали така? За тези неща много те бива.

Габриел остави снимките на масата пред очите му. Петерсон направи храбър опит да не ги поглежда.

— Значи такава история ще разкажеш на жена си и на шефовете си? Че си невинна жертва на изнудване? Че си бил отвлечен от Израелското разузнаване и упоен? Знаеш ли какво ще те попитат твоите началници? Ще кажат: „Защо Израелското разузнаване е избрало точно теб, Герхард? Какво си направил, за да ги накараш да се държат по този начин?“ И ти ще трябва да им дадеш отговор.

— Това за мен няма да е проблем.

— Сигурен ли си? Може да не се окаже толкова лесно, като се има предвид, че най-почтените медийни организации по света ще започнат да разкриват интересни подробности от историята — всеки ден по малко. Ще бъде като китайското мъчение с водните капки, извинявай за сравнението. Ти може и да оцелееш, но кариерата ти ще бъде съсипана. Твоите мечти да станеш шеф на Федералната полиция ще си останат такива, каквито са — просто мечти. Политиката ще бъде забранена зона за теб. Бизнесът — също. Да не смяташ, че твоите приятели в банките ще ти се притекат на помощ? Не, съмнявам се, че ще го направят, след като нямаш какво да им предложиш. Представи си: оставаш без работа, без пенсия, без финансовата подкрепа на приятелите си. — Габриел млъкна, за да отвори папката и да извади още пет-шест снимки: на жената и децата на Петерсон. Преднамерено ги постави точно до снимките му с момичето. — Кой ще се погрижи за жена ти? Кой ще се погрижи за децата ти? Кой ще плати наема на онзи хубав твой апартамент край Цюрихзее? Кой ще плати вноските за големия ти мерцедес? Картинката не е много приятна, но и не би трябвало. Аз не харесвам убийците, Герхард, особено когато убиват заради някоя банка, но ти предлагам изход. И те съветвам да го приемеш, преди да е станало твърде късно.

— Какво искаш?

— Вече ще работиш за мен.

— Невъзможно е!

— Ще ми помогнеш да върна картините на Ролф. — Габриел се поколеба, очаквайки Петерсон да обяви, че не знае нищо за никакви картини, но този път той замълча. — Ще се справим тихо. По швейцарски . След това ще ми помогнеш да върна и други неща. Ще ми помогнеш да разчистя бъркотията в оплесканата швейцарска история. Ние двамата заедно с теб, Герхард, можем да преместим планини.

— И ако откажа?

— Можеш да се върнеш долу с моя приятел и да си помислиш още малко. После пак ще говорим.

— Махни оттук тези проклети снимки!

— Дай ми отговор и ще ги махна.

— Онова, което не разбираш, е, че и в двата случая аз ще бъда унищожен. Въпросът е коя от двете отрови да избера. — Главата на Петерсон клюмна на гърдите. — Жаден съм.

— Отговори на въпросите ми и ще ти дам нещо за пиене.

В коридора пред стаята Ели Лавон седеше на студения под със затворени очи, опрял гръб на стената. Само дясната му ръка издаваше чувствата му. Тя конвулсивно стискаше запалка. Макар че живееше във Виена, гневните звуци на немската реч все още караха врата му да пламва.

Пукнатините вече се бяха появили, но Петерсон все още не рухваше. Лавон усещаше, че той е на ръба. Наркотиците, водата, снимките с момичето. Страхът от онова, което го очаква зад следващия завой на пътя. Всичко това се натрупваше в него. Ели Лавон се надяваше, че той скоро съвсем ще се огъне.