Той вдигна ръце в типичния римски жест на недоумение:
— Един мъж.
Габриел я погледна: обикновена хартия, анонимен почерк, без подпис.
Църквата „Санта Марш делла Пасе“. Един часът.
* * *
Нощта стана по-студена, поривист вятър разлюля дърветата на Вила Боргезе. Габриел повървя малко — по Корсо д’Италия, надолу по Виа Венето, след това спря едно такси и го нае до Центро Сторико.
В продължение на двайсет минути той обикаля тесните улички и тихите площади, докато се увери, че не го следят. След това отиде до Пиаца Навона. Площадът беше многолюден въпреки студа, кафенетата бяха пълни, улични художници предлагаха евтини картини.
Габриел бавно обиколи площада, като поспираше ту да погледне някой богато украсен фонтан, ту да пусне няколко монети в шапката на слепец, подрънкващ на китара само с четири струни. Някой го следеше; усещаше го.
Тръгна към църквата, после изведнъж зави в обратна посока. Преследвачът стоеше сред група хора, които слушаха свиренето на китариста. Габриел се приближи и застана до него.
— Чист си — рече онзи. — Влез вътре.
* * *
Църквата беше празна, въздухът вътре беше наситен с мириса на горящ восък и тамян. Габриел прекоси нефа и застана пред олтара. Вратата зад него се отвори и звуците на многолюдния площад нахлуха в църквата.
Обърна се да погледне, но видя само една стара жена, дошла да се помоли.
След миг църковната порта отново се отвори. Този път влезе мъж: кожено яке, зорки тъмни очи — Рами, личният бодигард на Стареца. Коленичи на една скамейка и се прекръсти.
Габриел прикри усмивката си, когато той се обърна и впери поглед в олтара. Вратата отново се отвори, глъчката на площада отново наруши тишината, но този път Габриел не си даде труд да се обърне, защото веднага разпозна характерната походка на Ари Шамрон.
След миг Шамрон стоеше до него, без да откъсва очи от олтара.
— Какво е това, Габриел? — нетърпеливо попита той.
Шамрон изобщо не ценеше изкуството. Той откриваше красота само в някоя перфектно замислена операция или в унищожаването на врага.
— По една случайност тези фрески са били нарисувани от Рафаел. Той рядко е рисувал фрески — само за някой папа или за негови близки съратници. Тази църква е принадлежала на един банкер с големи връзки на име Агостино Чиги и когато Рафаел му представил сметката за фреските, той бил толкова вбесен, че отишъл при Микеланджело, за да поиска и неговото мнение.
— И как е реагирал Микеланджело?
— Казал на Чиги, че самият той би поискал повече.
— Сигурен съм, че аз щях да застана на страната на банкера. Хайде да се поразходим. Католическите църкви ме изнервят. — Той се усмихна едва-едва. — Спомен от моето минало в Полша.
* * *
Двамата се разходиха по края на площада, а зоркият Рами ги следваше подобно на гузната съвест на Шамрон, с ръце в джобовете, с поглед, който не пропускаше нищо. Шамрон мълчаливо изслуша разказа на Габриел за липсващата колекция.
— Тя съобщила ли е на полицията?
— Не.
— Защо не?
Габриел му каза какво му бе отговорила Анна, когато й бе задал същия въпрос.
— И защо старецът ще пази в тайна картините си?
— Това не е безпрецедентен случай. Може би естеството на самата колекция е било такова, че да не са за показване пред публика.
— Да не би да намекваш, че той е крадец на картини?
— Не, не е крадец, но понякога нещата са малко по-сложни. Възможно е колекцията на Ролф да има съмнителен произход. В края на краищата говорим за Швейцария .
— Какво искаш да кажеш?
— Банковите трезори и хранилища в Швейцария са пълни с плячката на миналото, включително и с произведения на изкуството. Възможно е тези картини дори да не са принадлежали на Ролф. Можем да предположим едно нещо: който и да ги е взел, направил го е по специална причина. Крадецът е оставил на стената картина на Рафаел за няколко милиона долара.
— Възможно ли е откраднатите картини да бъдат намерени?
— Предполагам, че е възможно. Зависи от това дали вече не са продадени.
— Възможно ли е такива картини да бъдат продадени бързо на черния пазар?
— Не и без да се вдигне голям шум. Но може и кражбата да е била извършена по поръчка.
— Какво искаш да кажеш?
— Някой е платил някому, за да свърши работата.
— Убийството на Ролф дали е влизало в сметката?
— Добър въпрос.
Шамрон изведнъж придоби много изтощен вид. Седна на ръба на коритото на един фонтан.
— Все по-тежко понасям пътуването — каза той. — Разкажи ми за Анна Ролф.
Читать дальше