Даниъл Силва - Английският убиец

Тя хвана ръката му и започна да се моли. След малко се разплака — знак, че ochju е преминало от неговото тяло в нейното. После затвори очи и като че ли заспа. След миг отвори очи и му нареди да повтори опита с водата и зехтина. Този път капките се сляха в едно. Дяволът беше прогонен.

— Благодаря — рече той, като хвана ръката на старицата. След малко тя отдръпна ръката си, сякаш той имаше треска. Англичанина попита: — Какво има?

— Ще останеш ли в долината за известно време или пак ще заминеш?

— Опасявам се, че ще ми се наложи да замина.

— По поръчка на дон Орсати?

Англичанина кимна утвърдително. Той нямаше тайни от старата знахарка.

— Носиш ли талисмана си?

Той разтвори ризата си. Парче корал с формата на ръка висеше на врата му на кожена лентичка. Тя го пое в дланите си, погали го, сякаш за да се увери, че то все още притежава тайнствената сила, която може да прогони ochju . Изглеждаше доволна, но все още бе загрижена.

— Виждаш ли нещо? — попита Англичанина.

— Виждам един мъж.

— Как изглежда?

— Като теб е, но е еретик. Трябва да го избягваш. Ще направиш ли, както съм те учила?

— Винаги те слушам.

Англичанина целуна ръката й и пъхна руло франкове в дланта й.

— Прекалено много са.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги ми даваш прекалено много.

Един час след зазоряване те прекосиха италианската граница. На Габриел отдавна не му се бе случвало да напуска с такова удоволствие някое място. Той подкара колата към Милано, а Анна заспа. Измъчваха я кошмари, въртеше глава, водеше лични битки. Най-накрая тя се освободи от кошмарите, събуди се и с широко отворени очи се вторачи в Габриел, сякаш бе изплашена от присъствието му. Затвори очи и битката отново започна.

В едно крайпътно кафене двамата мълчаливо закусиха, подобно на примрели от глад любовници: омлети и хляб, кафе с мляко. Докато изминаваха последните няколко мили до Милано, за последен път преговориха плановете си. Анна трябваше да замине със самолет за Лисабон, а Габриел да задържи мерцедеса и да отиде с него до Рим. На летището той спря колата до бордюра на нивото за заминаващи и я паркира.

— Преди да продължим, трябва да знам едно нещо — каза той.

— Искате да знаете защо не съм казала на цюрихската полиция за липсващите картини.

— Точно така.

— Отговорът е много прост: нямам им доверие. Ето защо ви се обадих по телефона и ето защо на първо място ви показах липсващата колекция. — Хвана ръката му. — Аз не се доверявам на швейцарската полиция, мистър Алон, и вие не бива да й се доверявате. Отговорих ли на въпроса ви?

— Засега.

Тя слезе от колата и изчезна някъде в терминала на летището. Нейното ухание остана в колата през цялата сутрин, подобно на онзи прост въпрос, който нехайно се въртеше ли, въртеше в главата му. Защо ли една банда от професионални крадци на произведения на изкуството си беше дала труда да открадне частната колекция на Ролф, а бе оставила картината на Рафаел да виси на стената във всекидневната?

Рим миришеше на есен: горчиво кафе, пържещ се в зехтин чесън, пушек от горящи дърва и есенни листа. Габриел си ангажира стая в малък хотел на Корсо д’Италия, срещу Вила Боргезе. Стаята му гледаше към малък вътрешен двор с пресъхнал фонтан и градински чадъри, сгънати за зимата. Пъхна се в леглото и веднага заспа.

Много отдавна не беше сънувал Виена, но нещо, видяно в Цюрих, му бе подействало подсъзнателно и сега я сънува отново. Сънят му започваше, както обикновено: Габриел настанява сина си на задната седалка и му закопчава предпазния колан, без да съзнава, че там има бомба, сложена от палестинец, който се е заклел да го унищожи. Той целува жена си, казва й лека нощ за последен път и тръгва. След това колата избухва. Габриел се обръща и започва да тича. В съня му трябват няколко минути, за да стигне до колата, макар че тя е само на няколко крачки от него. Намира сина си, разкъсан на парчета от бомбата. На предната седалка има една жена, която е овъглена от огъня. Но сега това не е Леа, това е Анна Ролф.

Най-накрая той успя да се отърси от съня. Събуди се във влажни от пот чаршафи и погледна часовника си. Беше спал дванайсет часа.

Взе душ и се облече. Навън бе късна утрин, пухкави бели облаци леко се плъзгаха по лазурното небе, вятърът се скиташе по Корсо д’Италия. През нощта бе имало буря и вятърът още раздвижваше големите локви по паважа. Той отиде до Виа Венето, купи си сутрешните вестници и ги прочете, докато закусваше и пиеше кафето си.