Даниъл Силва - Английският убиец

Предупреждението на Герхард Петерсон да не стъпва никога повече на швейцарска земя все още звучеше в ушите му и затова вместо да пътуват директно за Цюрих, първо отидоха в Щутгарт. Прилагаха почти същата тактика: Анна слезе първа от самолета, Габриел я следваше, докато тя мина през терминала и отиде до една пиаца за таксита под наем. Тя взе ключовете и документите за малък закрит мерцедес и отиде с рейс до паркинга. Габриел взе такси до един хотел наблизо и изчака в бара във фоайето. След двайсет минути излезе пред входа и видя, че Анна е паркирала на алеята. Тя пошофира малко по тъмните улици, а после двамата си размениха местата. Габриел изкара колата на експресното шосе и се насочи на юг. Сто мили до Цюрих. Анна свали облегалката на предната седалка, сгъна палтото си като възглавница и го пъхна под главата си.

— Много ми хареса онова, което свирехте вчера — каза Габриел.

— Нарича се „Тръпката на Дявола“. Композиторът е Джузепе Тартини. Получил вдъхновение от някакъв сън. В съня си дал цигулката си на Дявола и той изсвирил на нея една соната, по-красива от всичко, което бил слушал дотогава. Събудил се в трескаво състояние. Трябвало да има тази соната и затова записал каквото могъл да си спомни.

— Вярвате ли на тази история?

— Не вярвам в Дявола, но определено разбирам желанието му да има това произведение. Три години се учих как да го изсвиря правилно. Именно с това парче спечелих конкурса „Сибелиус“. След това то стана моята запазена марка. Но като техника е много трудно за изпълнение. Току-що успях да го изсвиря отново.

— Беше много красиво.

— Не и за мен. Аз чувам само грешките и несъвършенствата на изпълнението.

— Затова ли отменихте двата концерта?

— Не съм ги отменила… отложих ги. — Габриел усети как очите й се впиха в него. — Виждам, че сте добре информиран.

— Смятате ли скоро да изнесете концерт?

— Всъщност — да. След десет дни, във Венеция. Венецианците винаги са били много мили с мен. Там се чувствам удобно. Познавате ли Венеция?

— В продължение на две години живях във Венеция.

— Наистина ли? Защо?

— Именно там се научих да реставрирам картини. Бях ученик на един италиански реставратор на име Умберто Конти. Венеция все още е един от любимите ми градове.

— О, за мен също! Щом веднъж влезе под кожата ти, трудно е да живееш без нея. Надявам се, че тя отново ще ме омагьоса.

— Защо отложихте другите концерти?

— Защото нараняването на ръката все още ми пречи да свиря както трябва. Защото не ми се искаше да се превърна в посмешище. Не ми се искаше да слушам как хората казват: „Ето я Анна Ролф. За човек, който едва не е изгубил ръката си, свири много добре на цигулка.“ Искам да изляза на сцената като музикант и нищо повече.

— Готова ли сте за това?

— След десет дни ще разберем. Със сигурност знам само едно: този път няма да отстъпя. — Тя запали цигара. — И защо се опитахте да напуснете Цюрих, без да съобщите за убийството на баща ми?

— Защото се страхувах, че няма да ми повярват, че нямам нищо общо с това убийство — отвърна Габриел.

— Това ли е единствената причина?

— Вече ви казах, че бях там като длъжностно лице.

— Какво по-точно? Как се казва тайнствената агенция, за която работите? Тази, която е свързана с Министерството на отбраната.

— Не работя за тях. Просто им върша услуга.

— Те имат ли си име?

— Нарича се Институт за координация, но повечето хора, които работят там, го наричат Офиса.

— Вие сте шпионин, нали?

— Не съм шпионин.

— Защо съм сигурна, че ме лъжете?

— Аз съм художник реставратор.

— Защо тогава пътувахме разделени до Цюрих? Защо положихме толкова усилия да не ни видят заедно на аерогарата в Щутгарт?

— Беше само предпазна мярка. Швейцарските полицаи ясно ми дадоха да разбера, че вече не съм добре дошъл тук.

— Каква е причината да предприемат подобна стъпка?

— Защото са ми малко сърдити, че съм избягал от местопрестъплението.

— А защо наистина избягахте от къщата на баща ми?

— Вече ви казах причината.

— Избягали сте от къщата на баща ми, защото сте шпионин и сте се страхували да отидете в полицията. Наблюдавах ви на аерогарата. Много сте добър.

— Не съм шпионин.

— А какъв сте тогава? И не ми казвайте, че сте просто художник реставратор, който върши услуга на някого от някаква си тайна агенция, наречена Офиса, защото не ви вярвам. И ако не ми кажете истината веднага, можете да завиете обратно и да отпътувате за Щутгарт, защото и аз нищичко няма да ви кажа, дявол ви взел!