Даниъл Силва - Английският убиец

— Надявам се, че не сте ме чакали дълго. Опасявам се, че съм дала много строги инструкции на Карлос и Мария никой да не ме прекъсва, когато свиря.

— За мен беше удоволствие. Свирихте великолепно.

— Всъщност не беше така, но е много любезно от ваша страна, че го казвате.

— Веднъж бях на ваш концерт. Беше в Брюксел преди няколко години. Вечер, посветена на Чайковски, ако не се лъжа. Тогава бяхте направо невероятна.

— Днес не мога дори да се докосна до тези произведения. — Тя потърка белезите по лявата си ръка. Сякаш го направи неволно. Отпусна ръката в скута си и погледна вестника. — Виждам, че сте прочели за баща ми. Цюрихската полиция като че ли не знае много за убийството му, нали?

— Трудно е да се каже.

— Знаете ли нещо, което цюрихската полиция да не знае?

— И това е трудно да се каже.

— Преди да ми съобщите какво всъщност знаете, надявам се, че нямате нищо против да ви задам първо един въпрос.

— Не, разбира се, че не.

— Кой точно сте вие?

— В този случай съм представител на израелското правителство.

— И кой случай по-точно?

— Смъртта на баща ви.

— И защо смъртта на баща ми представлява интерес за правителството на Израел?

— Защото именно аз открих трупа на баща ви.

— Полицаите в Цюрих ми казаха, че трупът на баща ми е бил открит от един художник реставратор, който бил пристигнал, за да почисти картина на Рафаел.

— Така е.

— И вие сте този художник реставратор?

— В този случай.

Личеше си, че тя усилено се мъчи да схване връзката.

— Извинете, мистър Алон, но току-що приключих осемчасовите си упражнения. Може би мозъкът ми не работи както трябва. Вероятно ще трябва да започнем отначало.

Габриел й разказа историята, която бе научил от Шамрон в Цюрих. Че баща й се е свързал с израелското правителство и е помолил за тайна среща. Че не е обяснил защо иска тази среща. Че Габриел е бил изпратен в Цюрих, за да се срещне с него, но когато пристигнал, баща й вече бил мъртъв. Анна Ролф безстрастно изслуша тази история, само ръката й си играеше с кичур коса.

— И какво искате от мен, мистър Алон? — попита го тя, когато Габриел приключи.

— Бих искал да знам дали нямате някаква представа защо баща ви е искал да се срещне с нас.

— Баща ми беше банкер, мистър Алон. Швейцарски банкер. В живота му имаше много неща, лични и професионални, които той не споделяше с мен. Ако сте чели вестниците, сигурно знаете, че ние с него не бяхме особено близки и че той никога не говореше с мен за работата си.

— Съвсем нищо ли?

Тя пренебрегна въпроса му и на свой ред попита:

— С кои вас ?

— Какво имате предвид?

— Казахте, че баща ми е искал да се срещне с вас. С кои вас? За кого работите?

— Аз работя за малка агенция, свързана с Министерството на отбраната.

— Министерството на отбраната?

— Да.

— Значи сте шпионин?

— Не, не съм шпионин.

— Вие ли убихте баща ми?

— Госпожице Ролф, моля ви. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ, а не за да си играем игрички.

— Да се запише, че обвиняемият не можа да отговори на въпроса.

— Аз не съм убил баща ви, но бих искал да разбера кой го е извършил. И ако знаех защо е искал да се срещне с нас, на първо място това щеше да ми подскаже някои отговори.

Тя обърна лице към океана.

— Значи вие смятате, че са го убили заради онова, което е можел да ви каже?

— Така изглежда. — Габриел помълча. След малко попита: — Знаете ли защо баща ви е искал да говори с нас?

— Струва ми се, че бих могла да предположа.

— Ще ми кажете ли?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще реша да намеся вас и правителството на Израел в личните работи на моето семейство.

— Мога да ви уверя, че ще бъдем много дискретни.

— Говорите като швейцарски банкер, мистър Алон… но пък сигурно и не сте много по-различен. — Зелените й очи се бяха спрели върху лицето му, но с нищо не издаваха какви са намеренията й. — Трябва ми малко време, за да обмисля вашето предложение.

— Разбирам.

— На селския площад има кафене. Собственикът му се казва Мануел. На втория етаж той държи стая за гости. Не е нещо особено, но ще можете удобно да прекарате нощта. Сутринта ще ви кажа какво съм решила.

Рано сутринта на следващия ден отидоха с колата на лисабонското летище. Анна Ролф настоя да пътува в първа класа. Габриел пътуваше за сметка на стиснатия Шамрон, тъй че се налагаше да бъде икономичен. Той вървя след нея, докато преминаха през сградата на летището, за да се убеди, че никой не я следи. На вратата една жена пъхна под носа й парче хартия и задъхано я помоли за автограф. Анна изпълни желанието й, усмихна се и се качи в самолета. Пет минути по-късно Габриел я последва. Когато минаваше покрай седалката й, видя, че тя си пийва шампанско. Габриел тежко се домъкна обратно до двайсет и втория ред и седна на една седалка по средата. Гърба все още го болеше след безсънната нощ, прекарана на отвратителното легло на сеньор Мануел.