Даниъл Силва - Английският убиец

Тя хвърли цигарата си през прозореца и зачака отговора му. Прочутият избухлив нрав на Анна Ролф.

Минаваше полунощ, когато пристигнаха в Цюрих. Градският център изглеждаше напълно изоставен: Банхофщрасе бе тъмна и тиха, тротоарите — пусти, в светлината на фаровете се виждаше сипещият се сняг. Прекосиха реката; Габриел караше внимателно нагоре по хлъзгавите пътища на Цюрихсберг. Последното нещо, което искаше, бе да го спрат за пътно нарушение.

Паркираха колата на улицата до вилата. Анна се справи с ключалките без ключове на портата и входната врата. Габриел видя достатъчно, за да разбере, че след убийството кодовете са сменени.

Преддверието бе потънало в мрак. Анна затвори вратата, преди да включи осветлението. Без да продума, тя го въведе вътре, като минаха покрай вратата на голямата всекидневна, където Габриел беше открил трупа на баща й. Той надникна вътре. Въздухът беше напоен с миризмата на течен препарат за чистене. Ориенталският килим беше изчезнал, но картината на Рафаел все още висеше на стената.

Отсеченото потракване на нейните токчета по голия под ехтеше в дълбоката тишина на къщата. Преминаха през просторна официална трапезария с внушителна маса от тъмно лъскаво дърво и столове с високи облегалки, влязоха в кухненски килер, след това — в голяма кухня.

Най-накрая стигнаха до едно стълбище, което водеше надолу. Тук Анна включи осветлението. Габриел я последва надолу в полумрака. В дъното на стълбището имаше изба с вино, нишите бяха пълни с прашни бутилки. До нея бе разположено складово помещение с каменна мивка. Ръждясали градинарски инструменти висяха на куки по стените.

Преминаха през още една врата и тръгнаха по тъмен коридор. В дъното му имаше плъзгаща се врата, която Анна отвори, откривайки малък асансьор. Кабинката едва побираше един човек, но двамата влязоха заедно. Докато асансьорът бавно се спускаше надолу, Габриел усещаше топлината на тялото й, притиснато до неговото, мириса на шампоана й и на френския й тютюн. Тя изглеждаше напълно спокойна. Габриел се опита да извърне поглед, но Анна го гледаше право в очите с изнервящата настойчивост на животно.

Асансьорът спря. Анна отвори вратата и двамата се озоваха в малко фоайе, облицовано с мрамор в черно и бяло. Срещу асансьора имаше тежка стоманена врата. На стената до нея се виждаше набор от бутони, а до тях — някакво устройство, което донякъде приличаше на увеличителната козирка в неговото ателие. Габриел беше виждал вече подобно устройство; това беше биометричен алармен механизъм, използван за сканиране на ретината на влизащите в тази стая. Ако картината на ретината му съвпаднеше с някоя от съхраняваните в базата данни, човекът можеше да влезе. Ако ли не, щеше да се вдигне адски шум.

Анна набра секретния код и приближи очите си до сканиращото устройство. Няколко секунди по-късно щракна резе и тежката врата бавно се отвори. Щом влязоха в стаята, лампите автоматично светнаха.

Просторно помещение, приблизително седемнайсет на десет метра, излъскан дървен под, стените — боядисани в кремаво. В центъра му имаше два натруфени въртящи се стола. Анна се изправи до единия от тях и скръсти ръце. Габриел огледа голите стени.

— Какво е това?

— Баща ми имаше две колекции. Една, която светът можеше да види, и друга, която висеше тук. Тя беше за лично ползване.

— Какво представляваха тези картини?

— Френски… импресионисти главно от деветнайсети и двайсети век.

— Имате ли списък на тази колекция?

Тя кимна утвърдително.

— Кой друг е знаел за това?

— Майка ми и брат ми, разбира се, но и двамата са мъртви.

— И никой друг?

— Да, също и Вернер Мюлер.

— Кой е Вернер Мюлер?

— Търговец на картини и главен съветник на баща ми. Той ръководеше проектирането и построяването на това място.

— Швейцарец ли е?

Тя кимна утвърдително:

— Той притежава две галерии. Едната е в Люцерн, а другата е в Париж, близо до Рю дьо Риволи. По-голямата част от времето си прекарва там. Видяхте ли достатъчно?

— Засега.

— Има още нещо, което искам да ви покажа.

Отново се качиха в асансьора, отново преминаха през вилата със затъмнени прозорци и влязоха в помещение без прозорци, в което мигаха електронни устройства и видеомонитори. Габриел можеше да види вилата от всякакъв ъгъл: от улицата, от входа й, от предната градина, от задната градина.

— В добавка към охранителните камери, всеки сантиметър от този имот е покрит с детектори, засичащи всяко движение — каза Анна. — На всички прозорци и врати има жици-капан и аларми. Баща ми не бе наел денонощна охрана, но в къщата бе невъзможно да се проникне и той можеше да повика полицията за секунди, в случай че се появеше неканен гост.