Даниъл Силва - Английският убиец

— И така, какво се е случило в нощта на убийството?

— Неизвестно защо системата не се е задействала.

— Колко удобно!

Тя седна пред компютърния терминал.

— Има отделна система за помещението на долния етаж. Активира се, когато се отвори външната врата. Времето на влизане автоматично се регистрира, а вътре в помещението две дигитални камери започват да записват неподвижни образи на всеки три секунди. — Анна набра няколко букви на клавиатурата, премести мишката и кликна. — Ето тук влизаме в помещението, в дванайсет и трийсет и девет, а тук вече сме вътре.

Габриел се наведе над рамото й и впери поглед в монитора на компютъра. Появи се черно-бяло изображение на тяхното влизане и изчезна, за да бъде заменено от друго. Анна отново задейства мишката. Появи се една директория.

— Това е списък на посещенията в тази стая през последните три месеца. Както виждате, баща ми е прекарвал много време при колекцията си. Слизал е тук най-малко по веднъж на ден, а понякога и по два пъти. — Тя докосна екрана с показалец. — Ето, това е последното му идване, малко след полунощ, в деня, в който е бил убит. Охранителната система не е отбелязала други посещения тук.

— Полицаите казаха ли ви кога според тях е бил убит?

— Според тях било е около три часа след полунощ.

— Значи е логично да предположим, че същите хора, които са убили баща ви, са взели и картините и че това вероятно се е случило в три часа сутринта — шест часа преди аз да пристигна във вилата.

— Да, прав сте.

Габриел посочи последното влизане, отбелязано на екрана:

— Нека да видим ето това.

След миг образите затрепкаха на монитора. Камерите бяха снимали от такъв ъгъл, че не обхващаха всички картини, но Габриел видя достатъчно, за да разбере, че това е била една забележителна колекция от картини. Мане, Бонар, Тулуз-Лотрек, Сезан, Писаро, Дега, едно голо тяло на Реноар, пейзаж на Ван Гог, два улични пейзажа от Моне, голям женски портрет от Пикасо, рисуван през Синия му период. А в средата на помещението, на въртящ се стол с висока облегалка, седеше старец, който съзерцаваше колекцията си за последен път, преди да умре.

Четири часа по-късно Герхард Петерсон седеше сам в кабинета си — една подобна на пещера стая с ламперия от бял скандинавски бор и с изглед към мръсния вътрешен двор, настлан с почернели тухли. Екранът на компютъра му беше тъмен, сутрешната поща — неотворена, утринното кафе — недокоснато, входната врата — заключена, което бе нещо необичайно. Една цигара, поставена в пепелника, бавно се превръщаше в пепел. Петерсон не забелязваше това. Беше вперил поглед надолу, към трите снимки, поставени една до друга върху подвързания с кожа регистър за арести. Алон и Анна Ролф излизат от вилата. Алон и Анна Ролф се качват на един мерцедес. Алон и Анна Ролф заминават с колата. Най-накрая той се размърда, сякаш се отърси от някакво неприятно видение, и една по една пъхна снимките в машината за унищожаване на документи, като наблюдаваше с особено задоволство как се превръщат в конфети. След това вдигна телефонната слушалка, набра един номер по памет и зачака да му се обадят. Двайсет минути по-късно, след като беше отменил всичките си срещи за деня, той се качи на своя мерцедес-лимузина и се понесе надолу по брега на Цюрих-зее към планинската вила на хер Геслер.

Старата знахарка живееше в паянтова селска къща, разположена в близост до църквата. Тя посрещна Англичанина, както обикновено, с тревожна усмивка и потупване по бузата. Носеше надиплена черна рокля с бродерия около врата. Кожата й беше бяла като брашно, побелялата й коса бе опъната назад и прихваната с метални фиби. Странно как с времето белезите на етническия произход избледняват, помисли си Англичанина. Ако не бяха корсиканският й език и мистичните й католически изрази, тя можеше със същия успех да бъде и старата леля Беатрис от Ипсуич.

— Злото отново е тук, синко — прошепна тя, като го галеше по бузата. — Виждам го в очите ти. Седни. Нека да ти помогна.

Старицата запали една свещ, а Англичанина седна до дървената масичка. Постави пред него чиния от китайски порцелан, пълна с вода, и купичка със зехтин.

— Три капки — рече тя. — Тогава ще разберем дали има защо да се страхувам.

Англичанина потопи показалеца си в зехтина; след това го задържа над чинията, докато три капки паднаха във водата. В съответствие със законите на физиката капките трябваше да се слеят в една по-голяма, но вместо това, се разсипаха на хиляди прашинки и скоро от тях не остана и следа. Старицата въздъхна тежко и направи кръстния знак. Ето го, това беше безспорното доказателство, че ochju , Лошото око, е завладяло душата на Англичанина.