Петерсон наистина имаше приятели в банките. И те наистина му вършеха услуги. Швейцарската финансова олигархия беше като невидима здрава ръка зад гърба му, която го тласкаше нагоре по стъпалата на йерархичната стълба. Но това не бе еднопосочна улица. И Петерсон им вършеше услуги, ето защо сега седеше зад кормилото на своя мерцедес-лимузина, носейки се през мрачните гори на Кернвалд.
В подножието на планината той стигна до един път с надпис: частен . Подкара по него и стигна до внушителна черна желязна порта. Петерсон знаеше рутинната процедура. Щом спря мерцедеса и отвори прозорчето до себе си, един пазач излезе от малката кабина. Имаше плавните и точни движения на бивш военен. Под синьото му скиорско яке Петерсон успя да различи издутината на пистолета.
Петерсон подаде глава от прозорчето:
— Аз съм хер Хьолер.
— За конференцията ли идвате, хер Хьолер?
— Всъщност аз съм очакваният гост.
— Следвайте пътя до къщата. Там ще ви посрещне друг човек.
* * *
Като архитектура това беше една традиционна швейцарска вила, но с гротескно големи размери. Притисната към планинския склон, тя сякаш гледаше надолу към долината с дълбоко задоволство. Петерсон дойде последен. Другите вече бяха там. Бяха пристигнали от Цюрих и Цюг, от Люцерн и Берн, от Женева и Базел. Както обикновено, идваха поотделно, през неравни интервали от време, за да не привличат внимание. Всичките бяха швейцарци. Тук не пускаха чужденци. Групата съществуваше именно заради чужденците.
Както винаги, събранието се провеждаше в просторната всекидневна със стъклени стени на второто ниво на къщата. Ако някой от присъстващите си бе дал труд да погледне навън, щеше да изпита удоволствието от една наистина забележителна гледка — килим от влажни светлини в дъното на долината, обгърнати от сватбеното було на сипещия се сняг. Вместо това, хората се бяха скупчили на малки групички, като пушеха и тихо разговаряха, отпивайки чай или кафе. В тази къща никога не се сервираха алкохолни напитки. Домакинът — хер Геслер — пиеше само чай и минерална вода и беше вегетарианец. Той смяташе, че забележителното му дълголетие се дължи на тази строга диета.
Въпреки неофициалното обзавеждане на вилата, хер Геслер настояваше съвещанията да се провеждат в обстановката на заседателна зала. Гостите не използваха за сядане удобни дивани и фотьойли, а се настаняваха около продълговата маса за конференции. Точно в шест часа следобед всеки от тях отиде до определения му стол и застана зад него.
След миг се отвори една врата и влезе някакъв мъж. Слаб и крехък, с тъмни очила и рядка сива косица, той се подпираше на ръката на млад мъж от охраната. След като се настани начело на масата, останалите също седнаха.
Остана един стол — неприятен пропуск. За миг настъпи неловко мълчание, после охранителят хвана стола за облегалката и го изнесе.
* * *
В съседната стая Герхард Петерсон се взираше право в обектива на видеокамерата, подобно на гост в телевизионно шоу, който очаква участието си в програмата от разстояние. Винаги беше така. Когато Петерсон трябваше да се яви пред Съвета, връзката ставаше от разстояние, по електронен път. Никога не бе виждал хер Геслер или някого от другите мъже в стаята, поне не във връзка със Съвета. Хер Геслер твърдеше, че целта на тази странна организация е тяхната сигурност и което може би бе по-важно — неговата.
— Герхард, готов ли сте?
Това беше треперливият глас на хер Геслер, който звучеше още по-тихо в миниатюрната телефонна слушалка.
— Да, готов съм.
— Надявам се, че не сме те отклонили от изпълнението на някакви важни държавни дела, Герхард.
— Съвсем не, хер Геслер. Щеше да се състои само едно вътрешно съвещание за трафика на дрога.
— Тази глупава война заради наркотиците си е чиста загуба на време.
Геслер беше направо отвратителен с тези си внезапни отклонения от темата. Петерсон скръсти ръце и търпеливо зачака.
— Лично аз никога не съм изпитвал удоволствието от вземането на наркотици, но не познавам и вредата от тях. Не е моя работа какво вкарват хората в тялото си. Ако те искат да съсипят живота и здравето си с тези химикали, мен какво ме интересува? Защо правителствата трябва да се интересуват от това? Защо правителствата трябва да харчат несметни суми, за да се борят с един проблем, който е стар колкото човешката природа? В края на краищата може да се спори дали Адам не е бил първият човек, злоупотребил с някакво вещество. Бог му забранил да яде плода, а той при първа възможност го изял.
Читать дальше