Даниъл Силва - Английският убиец

— Анна Ролф е негова дъщеря?

— Значи я познаваш? Впечатлен съм.

— Тя е една от най-прочутите цигуларки в света.

— Все още ли искаш да слезеш от колата?

Габриел притежаваше две дарби, които го превръщаха във велик художник-реставратор: педантично внимание към детайлите и непоколебимо желание да изкара всяка работа докрай, колкото и банална да е тя. Никога не напускаше ателието си, докато работното му място и подръчните материали не светнеха от чистота, никога не оставяше мръсни чинии в мивката, преди да си легне. И никога не оставяше недовършена картина, дори това да беше работа под прикритие за Шамрон. За Габриел една наполовина реставрирана картина вече не беше произведение на изкуството, а просто малко маслени бои и багри, наплескани върху платно или дървена плоскост. Трупът на Август Ролф, който лежеше под картината на Рафаел, представляваше нещо като наполовина реставрирана картина. Тя нямаше да бъде изцяло реставрирана, докато той не разбереше кой го е убил и защо.

— Какво искаш да направя?

— Поговори с нея.

— Защо аз?

— Тя явно притежава нещо като артистичен темперамент.

— Доколкото съм чел за нея, това е слабо казано.

— Ти си човек на изкуството. Ти говориш на нейния език. Може би тя ще ти има достатъчно доверие и ще ти каже каквото знае за работите на баща си. Ако се върнеш с празни ръце, ще можеш да се прибереш в ателието си и аз никога повече няма да прекрача прага ти.

— Обещания, обещания.

— Няма защо да си толкова мнителен, Габриел.

— Последния път, когато ти се появи в живота ми, едва не ме убиха.

— Истина е, но поне не ти беше скучно.

— Петерсон каза, че повече няма да мога да влизам в Швейцария. Как тогава да говоря с Анна Ролф?

— Тя явно отказва да живее в Швейцария. — Шамрон му подаде лист хартия. — Това е името на лондонската компания, за която Анна Ролф работи. Дай й няколко дни да погребе баща си. Значи ще се заемеш?

— Не заради теб. Искам да разбера кой се е опитал да ми лепне убийството на Ролф. За кого да се представя пред Анна Ролф?

— Винаги съм предпочитал по-рафинирания подход, но този път разчитам на твоята лична преценка. Действай както намериш за добре.

Габриел пъхна листа с адреса в джоба си. Лека усмивчица за миг трепна върху лицето на Шамрон. Отдавна се бе научил да се наслаждава дори на най-малката професионална победа.

Колата спря до тротоара под една табела на Британските въздушни линии. Габриел слезе, като взе нещата си, а след това погледна към Шамрон през прозорчето на колата.

— Не говорихме за заплащането ти — каза Шамрон.

— Не се притеснявай. Ще се съобразявам с реалностите.

— От този момент имаш открита сметка за необходимите служебни разходи, но не забравяй, че пилеенето на пари никога не помага да решиш някой случай.

— Ще размишлявам над тази висша мъдрост, докато летя в първа класа обратно за Лондон довечера.

Шамрон направи гримаса:

— Дръж ме в течение. Обичайните канали и средства. Спомняш ли си ги?

— Как бих могъл някога да ги забравя?

— Това беше голямо постижение, не мислиш ли?

— Кое?

— Да хванеш човека трийсет минути след като е напуснал местопрестъплението. Чудя се как ли хер Петерсон е успял да постигне такова нещо! Трябва да е много добър в тази работа.

В отдел „Анализи и защита“ смятаха Герхард Петерсон за човек, комуто предстои издигане в йерархията. Шефовете се отнасяха към него с внимание. Подчинените му се свиваха под студения му поглед. Колегите го гледаха с почуда и завист. Как бе успял този учителски син от Ерстфелд да се издигне до такива висини? Я го погледнете! Всяко косъмче в косата му неизменно е пригладено точно на мястото си! Вратовръзката му неизменно винаги е стегната! Към властта и успеха се отнася така, както към скъпия си лосион за след бръснене . Петерсон никога не правеше ход, който предварително да не е премерен така, че да допринесе за напредъка на кариерата му. Семейният му живот бе така спретнат и подреден, както и кабинетът му. Сексуалните му връзки бяха дискретни и с подходящи жени. Всеки, който бе достатъчно глупав да застане на пътя му, много скоро разбираше, че Герхард Петерсон има могъщи приятели. Приятели в Берн. Приятели в банките. Скоро щеше да стане главният шеф — всички смятаха така. След това — висша длъжност във Федералното полицейско управление. А някой ден може би и цялото Министерство на правосъдието и полицията щеше да бъде в неговите ръце.