Даниъл Силва - Изповедникът

— Покажи ми.

Киара превключи скоростите и рязко натисна газта. Пежото профуча напред с ревящ двигател. Остана на същата скорост, докато стрелката достигна края на червената зона, и отново превключи. Габриел погледна спидометъра, който показваше почти 180 километра в час. Изглежда, успя да изненада шофьора на фиата с рязкото ускоряване, но реакцията му бе бърза и скоро той пак бе на предишното си място, на двайсетина метра от задната им броня.

— Нашият приятел не се отказва.

— Какво искаш да направя?

— Накарай го да се поизпоти. Искам нервите му да бъдат обтегнати до крайност.

Докато се движеха по дълъг участък надолу, Киара пришпори пежото на над двеста. При следващата поредица завои майсторски превключваше скоростите и натискаше спирачката. Очевидно добре бе усвоила уроците в Академията. Мъжът във фиата трудно ги следваше. На два пъти почти загуби контрол на завоите.

С тази скорост не след дълго стигнаха до Сен Сезар. Бе средновековен град, с останки от крепостни стени, разделен надве от Д-5. Киара забави. Габриел й изкрещя да кара по-бързо.

— А ако някой пресече проклетия път?

— Не ми пука! Карай по-бързо, дявол да го вземе!

— Габриел!

Светкавично профучаха през тъмния град. Шофьорът на фиата нямаше смелостта да ги последва и премина по-бавно през града. В резултат изостана с около триста метра.

— Това беше шибана лудост. Можехме да убием някого.

— Не му позволявай отново да ни настигне.

Шосето преминаваше в четирилентова магистрала. От лявата им страна бе големият природен парк, известен с пещерите си, а в далечината — острите планински зъбери, открояващи се на ярката лунна светлина.

— Завий натам!

Киара удари спирачките и остави пежото да се плъзне по инерция. След това едновременно намали скоростта и натисна газта и колата се наклони, докато завиваше по коларския път. Габриел се обърна и погледна назад. Фиатът бе взел завоя и се носеше след тях с бясна скорост.

— Угаси фаровете.

— Няма да виждам нищо.

— Угаси ги веднага!

Киара щракна светлините и инстинктивно отпусна газта, но Габриел отново й изкрещя да кара по-бързо и се понесоха под сребристото сияние на луната. Навлязоха в горичка от ниски дъбове и пинии. Пътят рязко свиваше надясно. Фаровете на фиата не се виждаха.

— Спри!

— Тук ли?

— Спри!

Тя натисна спирачките. Габриел блъсна вратата. Въздухът бе изпълнен със задушлив прах.

— Тръгвай — нареди той, скочи навън и затръшна вратата.

Киара изпълни командата му и продължи по посока на планинското било. След няколко секунди Габриел чу бръмченето на фиата. Коленичи зад един дъб край пътя, с пистолет в протегнатата си напред ръка. Когато фиатът поднесе на завоя, изстреля няколко куршума в гумите.

Улучи най-малко два пъти. Фиатът моментално загуби контрол, понесе се на зигзаг и заподскача, преди центробежната сила от резкия завой да го повали наляво. Габриел загуби броя на преобръщанията; най-малко пет-шест, може би и повече. Изправи се и бавно тръгна към купчината разкривена стомана, с пистолета до хълбока си. Чуваше се звън от мобилен телефон.

Откри фиата с колелата нагоре, застанал на смачкания си покрив. Наведе се, надникна през разбитото предно стъкло и видя шофьора да лежи върху това, което бе представлявало таван. Краката му бяха неестествено усукани, а от премазаните му гърди бликаше кръв. Все още се намираше в съзнание и ръката му посягаше към пистолета, на няколко сантиметра от пръстите. Гледаше съсредоточено, но ръката не се подчиняваше на командите на мозъка му. Вратът му бе счупен, а не го осъзнаваше.

Най-сетне откъсна очи от пистолета и впери поглед в Габриел.

— Глупаво беше да ни преследваш така — тихо заговори Габриел. — Ти си аматьор. Шефът ти те е изпратил на самоубийствена мисия. Кой е шефът ти? Той ти причини това, не аз.

Мъжът едва успя да промълви нещо сред бълбукането на кръвта. Взираше се в Габриел, но умът му се намираше някъде другаде. Не му оставаше да живее много.

— Не си пострадал твърде тежко — ласкаво каза Габриел. — Само порязвания и драскотини. Може би една-две счупени кости. Кажи ми за кого работиш и ще повикам линейка.

Мъжът разтвори устни и издаде звук. Габриел се наведе по-ниско, за да го чуе.

— Каззз… Каззз… Ззззз…

— Казагранде? Карло Казагранде? Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Каззз… ззззз…

Габриел пъхна ръка под якето на умиращия и потърси портфейла му. Беше напоен с кръв. Когато го пъхна в джоба си, отново чу телефонния звън. Звукът идваше откъм задната седалка. Надникна и го видя на земята под багажника, с примигваща лампа за батерията. Грабна го, натисна бутона за разговор и го допря до ухото си.