Даниъл Силва - Изповедникът

— Вие сте еврейка, нали?

Киара кимна и повдигна брадичка.

— От Венеция съм.

— Във Венеция е имало жестоко прочистване. Докато майка ми е живеела спокойно зад стените на „Светото сърце“, нацистите и приятелите им са измъквали евреите от домовете им. — Антонела погледна Габриел. — А вие?

— Семейството ми беше от Германия. — Не каза нищо повече. Нямаше какво да добави.

— Можела ли е майка ми да стори нещо, за да им помогне? — Тя отново се загледа навън. — И аз ли имам вина? Трябва ли да плащам за греха на майка си?

— Не вярвам в колективната вина — отвърна Габриел. — Що се отнася до майка ви, нямало е какво да стори. Дори ако не се бе подчинила на заповедите на епископа и бе разказала на някого за срещата в Бренцоне, нищо нямаше да се промени. Лутер е бил прав. Техниката е била налице, избиването е започнало и нищо — освен поражението на нацистка Германия — не би могло да го спре. А и никой не би й повярвал.

— Може би и сега никой няма да й повярва.

— Това е унищожителен документ.

— Смъртна присъда — каза Антонела. — Просто ще го обявят за изфабрикуван. Ще кажат, че се опитвате да разклатите устоите на Църквата. Винаги постъпват така.

— Имам достатъчно доказателства, които потвърждават достоверността му, и ще е невъзможно да го отхвърлят като скалъпен. Майка ви е била безсилна да стори каквото и да било през 1942-а, но вече не е. Дайте ми бележките, които е написала със собствената си ръка. Важно е да разполагам с оригинала.

— Ще го получите при едно условие.

— Какво е то?

— Да унищожите хората, които убиха майка ми.

Габриел протегна ръка.

Габриел потегли от вилата на Антонела Хубер в спускащия се здрач и бе изпратен от белгийските овчарки със свиреп лай. Киара седеше до него, стискайки писмото. В подножието на хълма завиха по двулентова магистрала и поеха на запад към Грас. Последните слънчеви лъчи очертаваха далечните планински била като кървавочервена рана.

Пет минути по-късно той забеляза тъмносив фиат седан. Мъжът зад волана беше твърде предпазлив. Придържаше се към своето платно и дори когато Габриел намали скоростта далеч под ограничението, фиатът остана на няколко коли разстояние от задната му броня. „Не — помисли си той, — това не е средностатистически френски шофьор“.

Продължи по магистралата и навлезе в Грас. Стигна до стария градски център, който отдавна бе завладян от имигранти от Арабския запад, и за миг Габриел имаше чувството, че се намира в Алжир или Маракеш.

— Прибери писмото.

— Какво има?

— Следят ни.

Той ускори и направи поредица резки завои.

— Все още ли е там?

— Да.

— Какво ще правим?

— Ще си поиграем на гоненица.

Габриел излезе от старата градска част и се върна по възвишението до главната магистрала, неотлъчно следван от фиата. Профуча през центъра, а после сви по №85 — пряката магистрала от Грас към Приморските Алпи. Десет секунди по-късно видя в огледалото за обратно виждане как фиатът поднесе. Натисна газта докрай и пришпори пежото нагоре по стръмния наклон.

Грас постепенно се загуби в далечината. Пътят криволичеше и бе пълен с неравности и остри завои. Вдясно от него се издигаше обрасъл с храсти планински склон, а вляво имаше дълбока клисура, която стигаше до морето. Пежото не беше толкова мощно, колкото му се искаше, и макар да натискаше газта силно, фиатът лесно го настигаше. При всеки равен участък от пътя той вдигаше очи към огледалото и винаги го виждаше през няколко коли зад тях. Веднъж му се стори, че шофьорът разговаря по мобилен телефон. За кого работиш? На кого се обаждаш? И как ни откри, по дяволите? Антонела Хубер… Бяха убили майка й. Може би бяха изпратили някого да държи дома й под наблюдение.

След десет минути пред тях се появи селото Сен Валер, тихо и с плътно спуснати капаци на къщите. Габриел паркира до малък площад и размени мястото си с Киара. Фиатът спря в другия край на площада и зачака. Каза й да тръгне по Д-5 към Сен Сезар и извади деветмилиметровата берета, която бе получил от Шимон Пацнер в Рим. Фиатът ги последва.

Спускаха се дълго по криволичещ и на места труден път, а в други участъци — прав и равен. Киара шофираше умело, както бе управлявала и яхтата, със спокойна увереност, от която Габриел не можеше да не се впечатли.

— Посещавала ли си курс по шофиране при преследване в Академията?

— Разбира се.

— Научи ли нещо?

— Бях номер едно в групата си.