Даниъл Силва - Изповедникът

Делегатите трябваше да пристигнат в шест вечерта, но в онзи ден валя обилен сняг и всички закъсняха. Представителите от Ватикана дойдоха първи, в осем и трийсет. Бяха трима: епископ Себастиано Лоренци от Държавния секретариат на Ватикана и двамата му млади помощници — отец Феличи и отец Мандзини. Епископ Лоренци огледа стаята, в която щеше да се проведе срещата, и ни поведе към параклиса, за да отслужи литургия. Преди да излезем от параклиса, повтори изричното предупреждение на абатисата да не говорим пред никого за събитията в манастира тази вечер. Добави, че ако някоя от нас наруши заповедта му, ще преживее унижението на отлъчването. Струваше ми се излишно, защото никоя не би дръзнала да прояви неподчинение при пряка заповед от официално лице от Ватикана, но знаех, че духовниците от Курията гледат много сериозно на пазенето на делата си в тайна.

Делегацията от Германия пристигна малко преди десет часа. Също бяха трима: шофьор, който не взе участие в конференцията, сътрудник на име Бекман и лидерът, заместник държавният секретар Мартин Лутер от германското Външно министерство. Никога не ще забравя това име. Представете си, мъж, който се казва Мартин Лутер, да посети римокатолическия манастир „Светото сърце“ в Бренцоне! Беше истински шок. Както и външността на държавния секретар — дребничък, болнав на вид човек, с очила с голям диоптър, през които очите му изглеждаха разкривени. Изглежда, страдаше от мъчителна настинка, защото не преставаше да бърше носа си с бяла кърпа.

Веднага седнаха да вечерят. Хер Лутер и хер Бекман отбелязаха колко красива е стаята и аз се почувствах много горда от постижението си. Сервирах ястието и отворих първите бутилки вино. Вечерта бе приятна, с много смях и приятелски шеги между петимата мъже на масата. Останах с впечатлението, че хер Лутер и епископ Лоренци се познават добре. Явно майката игуменка бе забравила да им каже, че съм от Брунико, далеч на север, защото разговаряха спокойно на немски, когато бях в стаята, навярно заблуждавайки се, че не разбирам езика. Чух доста интересни клюки за аферите в Берлин.

Конференцията започна в полунощ. Епископ Лоренци се обърна към мен на италиански:

— Имаме много работа, сестра Реджина. Погрижете се на масата винаги да има кафе. Ако видите празна чаша, напълнете я.

Всички други сестри вече си бяха легнали. Седнах в преддверието до общата всекидневна. След няколко минути по пижама се появи малкият ни кухненски помощник — сираче, което живееше в манастира. Сестрите му бяха лепнали прякора Чичото — Топчо. Детето се бе събудило от кошмар. Повиках го да поседи при мен. За да му помогна да се успокои, заедно си шепнехме „Броеницата“ 45 45 Молитва, която съдържа в себе си още няколко молитви. — Б.р. .

Когато за първи път влязох в стаята, веднага ми стана ясно, че мъжете обсъждат споразумение за край на войната. Държавният секретар Лутер раздаваше на останалите четирима меморандум. Наливайки кафе, успях ясно да го вадя. Имаше две колони, разделени с вертикална линия. Отляво бяха написани имена на държави и територии, а отдясно — цифри. Най-отдолу на страницата бе общият сбор.

Хер Лутер каза:

— Изпълнението на програмата за окончателно решение на проблема с евреите в Европа вече започна. Документът в ръцете ви ми бе предоставен на конференция в Берлин през януари. Както виждате, според нашите изчисления в момента в Европа има единайсет милиона евреи. Тази приблизителна цифра включва териториите, контролирани от Райха и съюзниците му, както и страните, които са неутрални или на страната на врага. — Той замълча и погледна към епископ Лоренци. — Момичето говори ли немски?

— Не, не, хер Лутер. Тя е бедна девойка от района на Гарда. Владее единствено италиански и дори него говори като селянка. Можете спокойно да продължите, докато е тук.

Обърнах се и излязох от стаята, преструвайки се, че не съм разбрала ужасно обидните неща, които свещеникът току-що бе казал за мен на германеца. Навярно срамът е бил изписан на лицето ми, защото, когато се върнах в преддверието, Топчо попита:

— Какво има, сестра Реджина?

— Нищо, нищо, просто съм малко уморена.

— Ще продължим ли с „Броеницата“?

— Ти я кажи, момчето ми. Но тихичко, моля те.

Момчето отново започна да рецитира молитвата, но след броени минути заспа. Леко открехнах вратата, за да чувам какво се говори във всекидневната. Все още думата имаше хер Лутер. Ето какво чух в онази нощ, доколкото разбрах и запомних: