Даниъл Силва - Изповедникът

— Майка ви не се е отказала от обета си просто за да се омъжи, нали?

След дълго мълчание отговорът беше:

— Не, не само заради това.

— В манастира е станало нещо, което я е накарало да загуби вярата си и да се отрече от Църквата.

— Да, така е.

— Разговаряла ли е за него с Бенджамин Щерн?

— Умолявах я да не го прави, но не се вслуша в предупрежденията ми и се срещна с него.

— От какво се бояхте?

— Че ще пострада, разбира се. Оказах се права, нали?

— Давали ли сте показания пред италианската полиция?

— Всеки, който разбира поне малко от италианска политика, знае, че при подобни обстоятелства не може да се има доверие на полицията. Алесио Роси не е ли единият от убитите при престрелката в Рим онази вечер? Подготовка на атентат срещу папата? — Бавно поклати глава. — Господи, готови са на всичко, за да запазят мръсните си малки тайни.

— Знаете ли защо са убили майка ви?

— Да — кимна тя. — Зная какво се е случило в манастира. Зная защо майка ми се е отрекла от обета и от вярата си и защо плати за това с живота си.

— Ще ми кажете ли?

— Може би е по-добре да ви покажа. — Жената стана. — Почакайте тук, ако обичате. Няма да се бавя.

Излезе от стаята и тръгна по стълбите към горния етаж. Габриел се облегна назад и затвори очи. Киара, която седеше до него на дивана, протегна ръка и я сложи върху неговата.

Когато се върна, Антонела Хубер държеше куп пожълтели листове.

— Майка ми е написала това в нощта преди да се омъжи за баща ми — каза тя и ги повдигна напред към гостите си. — Дала е копие на Бенджамин Щерн, заради което приятелят ви е бил убит.

Седна, сложи листовете в скута си и зачете на глас:

Казвам се Реджина Каркаси и съм родена в Брунико — планинско село близо до австрийската граница. Аз съм най-малката от седем деца и единствено момиче. Затова бе почти предопределено да стана монахиня. През 1937-а дадох обет и постъпих в Ордена на света Урсула. Бях изпратена в „Светото сърце“ — урсулински манастир в градчето Бренцоне край Лаго ди Гарда, и получих назначение като учителка в местното католическо училище за девойки. Бях на осемнайсет години.

Харесвах мисията си. Манастирът бе приятно място, стара крепост на брега на езерото. Когато започна войната, животът ни почти не се промени. Въпреки недостига на храна в страната, получавахме провизии всеки месец и никога не сме гладували. Обикновено ни оставаха продукти, които разпределяхме между нуждаещите се в Бренцоне. Продължих да изпълнявам учителските си задължения и да участвам в подпомагането на клетите души, които страдаха заради войната.

Една вечер през март 1942-а майката игуменка направи обръщение към нас след вечеря. Съобщи ни, че след три дни в нашия манастир ще се състои среща на високо равнище между представители на властта във Ватикана и делегация на висши германски ръководители. Манастирът „Светото сърце“ бил избран заради уединеното и красиво място, на което се намира. Допълни, че всички трябва да се чувстваме много горди да бъдем домакини на толкова важно събитие, и наистина бяхме поласкани. Абатисата каза още, че поводът за срещата е инициатива на Светия отец за скорошно прекратяване на войната, но бяхме инструктирани да не казваме нито дума на никого извън манастира. Забранено бе дори да го обсъждаме помежду си. Излишно е да споменавам, че никоя от нас не можа да спи в онази нощ. С вълнение очаквахме онова, което предстоеше след броени дни.

Тъй като бях отраснала близо до австрийската граница, говорех добре немски и познавах немската кухня и обичаи. Затова майката игуменка ми възложи да ръководя подготовката за конференцията и аз с радост се съгласих. Бях уведомена, че гостите ще вечерят, а после ще се оттеглят да обсъдят важните делови въпроси. По мое мнение, трапезарията ни бе твърде скромна за подобна проява и реших вечерята да се състои в общата ни всекидневна. Беше прекрасна, с огромна камина и великолепен изглед към езерото и Доломитовите Алпи — истински вдъхновяваща обстановка. Абатисата се съгласи и ми разреши да пренаредя мебелите в стаята, както намеря за добре. Вечерята щеше да се сервира на голяма кръгла маса до един от прозорците. За деловия разговор сложихме дълга правоъгълна маса пред камината. Исках всичко да е безупречно и в завършен вид стаята наистина изглеждаше чудесно. Искрено се радвах, че моите усилия могат да изиграят роля за края на смъртта и разрушенията, които причиняваше войната.

В деня преди срещата пристигна голяма доставка на хранителни продукти: шунки и салами, хляб и макарони, кутии хайвер, бутилки превъзходно вино и шампанско — много от нас не бяха виждали в живота си такива неща, особено откакто бе започнала войната. На следващия ден с помощта на още две сестри приготвих ястие, което според мен щеше да задоволи вкуса на гостите от Рим и Берлин.