Даниъл Силва - Изповедникът

Официално Израел отричаше да е имало пазарлък, въпреки че никой не вярваше. За Шамрон това бе горчив хап и сега, докато прелистваше страниците на досието, отново го преглътна. Стигна до единствената снимка на лидера, която бяха успели да направят. Не можеше да послужи за нищо, беше далечна и неясна, на лице, скрито зад слънчеви очила и шапка.

Сложи я до снимката от Лондон и няколко минути опитваше да ги сравни. Дали беше същият човек? Не можеше да се каже. Шамрон взе телефона и отново позвъни в Следователския отдел. Този път вдигна Йоси.

— Да, шефе?

— Донеси ми досието на Леопарда.

Той оставаше загадка, породила безброй логични предположения и теории. Някои казваха, че е германец, други твърдяха, че е австриец, трети — швейцарец. Един лингвист, който бе изслушал записа на преговорите между Шамрон и него, водени на английски, стигна до заключението, че е от Елзас-Лотарингия. Кодовото име Леопарда му бяха прикачили западногерманците. Бе извършил доста убийства на тяхна територия и те отчаяно искаха да го заловят. Наемен убиец, който би работил за всяка групировка и всяка кауза, стига да не противоречи на личните му убеждения: комунистически, антизападни, антиционистки. Предполагаше се, че Леопарда стои зад отвличането в Кипър и убийствата на трима други израелци в Европа по поръчка на командира на ООП Абу Джихад. Шамрон бе искал смъртта му. Желанието му все още оставаше неизпълнено.

Прелисти отчайващо тънкото досие. Доклад от френските разузнавателни служби, справка от Интерпол и слухове, че е забелязан в Истанбул. Имаше още три снимки, но не се знаеше със сигурност дали на тях е той. Снимката от яхтата в Кипър, друга — направена от агент в Букурещ, и още една — от летище „Шарл дьо Гол“. Шамрон сложи снимката от Лондон до тях и вдигна глава към Йоси, който гледаше над рамото му.

— Тази и тази, шефе.

Шамрон отдели снимката от Букурещ от редицата и я сложи до лондонската. Същият ъгъл, същият ляв полуанфас и неясна дясна половина на лицето.

— Може би греша, Йоси, но според мен е възможно да е един и същ човек.

— Трудно е да се каже, шефе, но компютърът ще провери.

— Провери ги — нареди Шамрон и взе папките. — Искам да задържа това.

— Трябва да подпишете формуляр.

Шамрон го погледна над очилата си.

— Е, добре, ще го подпиша вместо вас — каза Йоси.

— Добро момче.

Ари посегна към телефона за последен път и набра номера на отдел „Пътувания“. Щом уреди подробностите, пъхна папките в куфарчето си и слезе по стълбите. Идвам при теб, Габриел — помисли си той. — Но къде се намираш, за бога?

Скалите на нос Корс 42 42 Най-северната точка на о. Корсика. — Б.пр. се появиха на зазоряване. Клара го заобиколи и пое курс на северозапад. Пред тях се стелеха сиви облаци, набъбнали от дъжда. Вятърът се бе усилил и изведнъж бе станало доста по-хладно.

— Мистралът — каза Киара. — Днес е силен. Страхувам се, че останалата част от пътуването няма да е толкова приятна.

От пристанището на Л’ил Рус потегли ферибот към Френското крайбрежие.

— Този пътува за Ница — допълни тя. — Можем да следваме курса му, а щом наближим бреговата ивица, да се отклоним към Кан.

— Колко време?

— Пет-шест часа, може би и повече, заради мистрала. Поеми руля за малко. Ще сляза в бокса да видя дали има нещо за закуска.

— Провери дали Спящия красавец все още е с нас.

— Разбира се.

Закуската се състоеше от кафе, препечен хляб и бучка твърдо сирене. Едва успяха да хапнат, защото трийсет минути след като заобиколиха нос Корс, бурята се усили. През следващите четири часа яхтата бе тласкана от яростна водна стихия, а завесите от дъждовни капки намаляваха видимостта до по-малко от сто метра. В един момент изгубиха ферибота от поглед. Киара продължи да следва курса само с помощта на компас и GPS.

По обяд дъждът спря, но поривите на вятъра продължиха и станаха още по-силни с приближаването към брега. Отвъд бурята имаше маса леденостуден въздух и през последния час от пътуването слънцето ту изплуваше, ту отново се скриваше зад облаците. Слънчевата светлина променяше цвета на водата от сиво-зеленикав в тъмносин.

Най-сетне, буквално пред носа на яхтата, се разкри Кан: неповторимата редица искрящо бели хотели и жилищни сгради покрай „Ла Кроазет“ 43 43 Главната крайбрежна улица на Кан. — Б.пр. Киара промени посоката към старото пристанище в другия край на града. През лятото крайбрежните алеи щяха да се напълнят с туристи, а пристанището — с луксозни яхти. Сега повечето ресторанти бяха със спуснати капаци и имаше предостатъчно свободни легла.