Даниъл Силва - Изповедникът

Неволно си припомни стих от Елиът: Моето начало е моят край.

Айхман…

Как можеше този кукловод на смъртта, този бюрократ убиец, погрижил се влаковете с обречени хора да се движат навреме, да живее мирно и тихо в неугледно предградие на Буенос Айрес, когато шест милиона души бяха мъртви? Шамрон знаеше отговора, разбира се, защото всяка страница от досието на Айхман стоеше запечатана в паметта му. Както стотици други убийци, той бе избягал по „стандартния канал“ — верига от манастири и имоти на Църквата, простираща се от Германия до италианското пристанище Генуа. В Генуа го бяха приютили францисканците и със съдействието на църковни благотворителни организации се беше снабдил с фалшиви документи, представящи го за бежанец. На 14 юни 1950 г. бе излязъл от убежището си във францисканския манастир за достатъчно дълго време, за да се качи на борда на „Джована С“ и да отплава към Буенос Айрес. „Да отпътува към нов живот в Новия свят“, помисли си Шамрон. Главата на Църквата не бе намерил думи да заклейми избиването на шест милиона евреи, а неговите епископи и свещеници бяха дали подслон и сигурност на най-безскрупулния масов убиец в историята. Това бе факт, който Шамрон никога нямаше да проумее, грях, за който нямаше опрощение.

Спомни си за гневните викове на Лев по специалната телефонна линия от Тел Авив. Не — реши той, — няма да помогна на Лев да намери Габриел. Точно обратното, щеше да помогне на Габриел да разкрие истината за случилото се в манастира край езерото… и за убийството на Бенджамин Щерн.

Върна се обратно в къщата с бързи и уверени крачки и влезе в спалнята. Геула лежеше будна и гледаше телевизия. Шамрон заприготвя куфара си за път. На всеки няколко секунди тя откъсваше поглед от екрана, но без да каже нищо. Така беше повече от четиридесет години. След като събра багажа си, Шамрон седна на леглото до нея и хвана ръката й.

— Нали ще внимаваш, Ари? — каза тя.

— Разбира се, любов моя.

— Нали няма да пушиш цигари?

— Никога!

— Върни се у дома скоро.

— Скоро — обеща Шамрон и я целуна по челото.

Унизителните формалности при посещенията на Шамрон на булевард „Цар Саул“ дълбоко го потискаха. Трябваше да се подписва в регистър при охраната във фоайето и да слага ламинирана значка на предния си джоб. Вече не можеше да ползва стария си личен асансьор — сега тази привилегия се полагаше на Лев. Вместо в него, влизаше в общия асансьор, пълен със служители от офисите и момчета и момичета от архива с досиета.

Качи се на четвъртия етаж, но ритуалното му унижение не свърши дотук, защото имаше още няколко капки кръв, които Лев можеше да изсмуче. Никой не му предложи кафе и се наложи сам да отскочи до барчето за две слаби дози от автомат. После тръгна по коридора към своя „офис“ — гола стая, не по-голяма от килер, с чамова маса, сгъваем метален стол и безжичен телефон, изпълнена с мирис на дезинфектанти.

Шамрон седна, отвори куфарчето си и извади снимката, получена от Лондон — онази, която Мордекай бе направил до дома на Питър Малоун. Поседя наведен над нея няколко минути, подпрял лакти на масата и притискайки слепоочията си с кокалчетата на пръстите. На всеки няколко секунди нечия глава се подаваше иззад вратата и чифт очи го зяпваха, сякаш е екзотично животно в зоопарк. Да, истина е, старецът отново броди по коридорите на Главния щаб. Шамрон не забелязваше никого. Очите му бяха слепи за всичко друго, освен за мъжа на снимката.

Най-сетне вдигна телефона и набра вътрешния номер на Следователския отдел. Вдигна момиче, чийто глас звучеше, сякаш току-що е завършило гимназия.

— Обажда се Шамрон.

— Кой?

— Шам-_рон_ — повтори той с раздразнение. — Трябва ми досието по случая с отвличането в Кипър. Беше през 1986-а, ако си спомням правилно. Може би тогава все още не си била родена, но направи каквото можеш.

Стовари слушалката и изчака. Пет минути по-късно на прага на невзрачната му врата застана момче с премрежен от умора поглед на име Йоси.

— Съжалявам, шефе. Момичето е ново. — Подаде му папка. — Искали сте да видите това.

Шамрон протегна ръка като просяк.

Този случай не беше от звездните мигове на Шамрон. През лятото на 1986-а министърът на правосъдието на Израел Мейр бен Давид бе отплавал от Тел Авив на триседмично средиземноморско пътешествие на борда на частна яхта, заедно с дванадесет други гости и петчленен екипаж. На деветия ден от плаването, на кипърското пристанище Ларнака, яхтата бе отвлечена от банда терористи, които твърдяха, че са представители на организация, наречена „Палестински бойни клетки“. Започна акция за спасяване на заложниците и кипърските власти настояха проблемът да се реши възможно най-бързо и безшумно. Това не остави на израелското правителство друг избор, освен да преговаря, и Шамрон откри линия за комуникация с немскоговорещия лидер на бандата. Три дни по-късно кризата приключи и заложниците бяха освободени, а терористите получиха гаранции за безпроблемно отпътуване и месец по-късно дузина ключови убийци от ООП бяха пуснати от израелски затвори.