Даниъл Силва: Изповедникът

Жилищната кооперация на Адалбертщрасе 68 бе една от малкото в обновеното предградие Швабинг, все още непревзети от шумния и разрастващ се професионален елит на Мюнхен. Сгушена между две сгради от червени тухли, които излъчваха предвоенен чар, тя изглеждаше като грозновата заварена сестра. Фасадата й бе с напукана мазилка, а силуетът — схлупен и невзрачен. Затова обитателите й бяха разнородна общност от студенти, художници, анархисти и неукротими пънкари, надзиравани от властна домоуправителка на име фрау Ратцингер, която според слуховете бе живяла в първата кооперация, построена тук и разрушена от бомба на Съюзниците. Сградата дразнеше кварталните активисти като трън в окото, който трябва да се извади. Защитниците на архитектурното наследство твърдяха, че въплъщава бохемската арогантност, която някога е превръщала Швабинг в Монмартър на Германия — квартала на Хесе, Ман и Ленин. „И на Адолф Хитлер“, би се изкушил да добави професорът, който работеше до прозореца на втория етаж, но малцина в старото предградие искаха да им се напомня, че младият австрийски изгнаник също е черпил вдъхновение от тези тихи сенчести улички.

За студентите и колегите си той бе хер доктор професор Щерн, за приятелите и съседите — просто Бенджамин, а за редките посетители от родината си — Бенямин. В безименен офис комплекс от стъкло и бетон в Тел Авив, където все още се пазеше досието за младежките му подвизи, въпреки молбите му да го унищожат, винаги щяха да го наричат Бени, най-малкия от непокорните синове на Ари Шамрон. Официално Бенджамин Щерн все още се водеше член на Историческия факултет на Еврейския университет в Йерусалим, въпреки че през последните четири години работеше като гостуващ преподавател по европейска история в престижния мюнхенски университет „Лудвиг-Максимилиан“. Това се бе превърнало в нещо като постоянен трансфер, но професор Щерн нямаше нищо против. По странно стечение на историческите обстоятелства, в днешно време животът на един евреин бе по-приятен в Германия, отколкото в Йерусалим или Тел Авив.

Фактът, че майка му е преживяла ужасите в гетото на Рига, правеше положението на професора сред другите обитатели на №68 малко особено. Събуждаше любопитството им. Той беше тяхната съвест. Подхвърляха реплики за палестинския терор и тактично задаваха въпроси, които не смееха да отправят към родителите или бабите и дядовците си. Приемаха го като свой наставник и мъдър съветник, на когото имат доверие. Обръщаха се към него за помощ в учението си. Изливаха душите си, когато приятелките им ги изоставяха. Опустошаваха хладилника му, когато бяха гладни, или тършуваха в портфейла му, когато оставаха без пукната пара. И най-важното — бе приел ролята на говорител от името на наемателите при всички спорове с омразната фрау Ратцингер. Единствено професор Щерн не се боеше от нея. Сякаш помежду им съществуваше специална връзка. Чувство за близост.

— Това е стокхолмски синдром — твърдеше Алекс от последния етаж. — Привързаност между затворник и надзирател, между господар и слуга.

Но имаше и нещо повече. Професорът и старицата сякаш говореха на един и същ език.

Година по-рано, когато книгата му за конференцията от Ванзее 2 2 Историческа среща на висши представители на нацистката власт, на която е обсъждан планът за депортиране и избиване на евреите. — Б.пр. стана световен бестселър, професор Щерн бе започнал да обмисля идеята да се премести в по-луксозна сграда, например с подобаваща охрана и изглед към Английските градини. Някъде, където останалите наематели няма да гледат на апартамента му като на свой. Това вся паника сред другите обитатели. Една вечер вкупом пристигнаха при него с гореща молба да остане. Обещаха да не крадат от храната му и да не искат заеми, които няма надежда да върнат. Щели да се съобразяват с нуждата му от тишина и да го молят за съвет само когато е абсолютно необходимо. Професорът отстъпи, но след месец апартаментът му отново се превърна в общото помещение на Адалбертщрасе 68. Тайно се радваше, че идват. Сега буйните младежи от №68 бяха единственото семейство на Бенджамин Щерн.