Даниъл Силва: Изповедникът

Wiedersehen, хер доктор професор.

Сви по Лудвигщрасе и забърза през университетския комплекс с наведена глава, надявайки се да не го забележи някой студент или колега. Тази седмица беше получил доста неучтиво писмо от доктор Хелмут Бергер, надменния декан, който питаше кога най-сетне ще завърши книгата и ще започне отново да изпълнява задълженията си на преподавател. Професор Щерн не харесваше Хелмут Бергер — всеизвестната им вражда бе и лична, и професионална — и не бе намерил време да отговори.

Суматохата на пазара „Виктуалиенмаркт“ измести мислите за работата му на заден план. Мина покрай купчините примамливи плодове и зеленчуци, сергиите с цветя и месарниците на открито. Избра продукти за вечерята си, пресече улицата и влезе в отсрещното кафене „Едушо“ за кафе и черен хляб. Четиридесет и пет минути по-късно се отправи към Швабинг, чувствайки се ободрен, с отпочинал ум, готов за нова схватка с книгата си. Или със своята „болест“, както би я нарекъл Оруел.

Щом влезе в кооперацията, заедно с него във фоайето нахлу силен вятър, който разпиля нова купчина розови листовки. Професорът наклони глава, за да прочете една от тях. Зад ъгъла бяха открили заведение, предлагащо ястия с къри за вкъщи. Обичаше хубавото къри. Вдигна една листовка и я пъхна в джоба на палтото си.

Вятърът бе отнесъл няколко от хартийките във вътрешния двор. Фрау Ратцингер щеше да побеснее. Докато професорът тихо се изкачваше по стъпалата, тя подаде глава от бърлогата си и ги забеляза. Предсказуемо възмутена, втренчи убийствен поглед в него. Той пъхна ключа в ключалката си и чу старицата да ругае зад гърба му в поредния си гневен изблик.

Професорът прибра покупките в кухнята и си свари чай. После тръгна по коридора към кабинета си. До бюрото му стоеше висок мъж с атлетично телосложение, който нехайно прелистваше записките от проучванията му. Бе облечен с бяла туника, като онези на козметичките от салона за красота. Имаше руси, леко прошарени коси. Щом го чу да влиза, неканеният гост вдигна поглед. Очите му бяха сиви, леденостудени.

— Отворете сейфа, хер доктор професор — каза той със спокоен, почти закачлив глас.

Говореше немски с особен акцент. Не беше Улфи, професорът бе сигурен в това, имаше усет за езици и местни наречия. Мъжът с туниката бе швейцарец и говорът му — швейцарски немски, звучеше напевно, като този на хората от планинските долини.

— За кого се мислиш, по дяволите?

— Отворете сейфа — повтори непознатият и отново прикова поглед в записките на бюрото.

— В сейфа няма нищо ценно. Ако търсиш пари…

Професор Щерн не успя да довърши изречението. С ловко движение неканеният гост пъхна ръка под туниката и извади пистолет със заглушител. Ученият разбираше от оръжия толкова, колкото и от езици. Пистолетът бе „Стечкин“, произведен в Русия. Куршумът прониза капачката на дясното му коляно. Падна на пода, притискайки раната с ръка. Между пръстите му на тласъци бликаше кръв.

— Мисля, че сега ще те принудя да ми дадеш комбинацията — спокойно каза швейцарецът.

Болката не можеше да се сравни с нищо, което Бенджамин Щерн бе преживял досега. Бореше се за глътка въздух, а в съзнанието му цареше пълен безпорядък. Комбинацията? Господи, та той едва помнеше името си.

— Чакам, хер доктор професор.

Положи усилие да вдиша и издиша няколко пъти. Това осигури на мозъка му достатъчно кислород, за да си спомни комбинацията за сейфа. Докато рецитираше цифрите, брадичката му трепереше от шока. Непознатият коленичи на пода и уверено завъртя ръчката. След малко вратата се отвори.

Натрапникът надникна вътре, а после погледна професора.

— Имаш копия на дисковете. Къде ги държиш?

— Не зная за какво говориш.

— Ако нещата останат така, ще можеш да ходиш с бастун. — Повдигна пистолета. — А ако прострелям и другото ти коляно, до края на живота си ще се влачиш с патерици.

Професорът губеше съзнание. Брадичката му трепереше. Стегни се, по дяволите! Не му доставяй удоволствието да види, че се страхуваш!

— В хладилника.

— В хладилника?

— В случай… — потръпна от болка той — на пожар.

Непознатият повдигна вежди. Умно момче. Бе донесъл със себе си чанта и черен найлонов чувал с дължина около метър. Посегна вътре и извади цилиндричен предмет — спрей с боя. Отстрани капачката и с нетрепваща ръка започна да рисува символи по стената на кабинета. Символи на насилие. Символи на омраза. Професорът глуповато се запита какво ли ще каже фрау Ратцингер, когато види това. Навярно в полусъзнание бе изрекъл нещо на глас, защото швейцарецът го изгледа озадачено.