Даниъл Силва - Изповедникът

Ватиканистите заявиха, че посланието на разединения конклав е ясно. Пиетро Лукези бе компромисна фигура. От него се очакваше да се проявява като компетентен глава на Римокатолическата църква, но не и да предприема значими дела. Битката за сърцето и душата на Църквата — твърдяха те — хитро е отложена за друг път.

Но католиците реакционери, свещеници и лица извън Църквата, не приеха избора на Лукези така благосклонно. За хиляди от тях новият папа беше скучен и неприятно напомняше за недодялания венецианец Ронкали, предизвикал доктринална криза на Втория ватикански събор. Часове след разпускането на конклава уебсайтовете и чатовете на хардлайнерите се пълнеха с ужасяващи предупреждения и предсказания какво ще последва. Проповедите и публичните изявления на Лукези бяха преглеждани дума по дума за отклонения от каноните. Реакционерите не останаха доволни от това, което откриха. Стигнаха до заключението, че Лукези е опасен и трябва да бъде държан изкъсо. Зорко наблюдаван. Кардиналите от Курията трябваше да се погрижат Пиетро Лукези да остане безличен папа, който просто изпълнява задълженията си.

Но Лукези смяташе, че Църквата е изправена пред твърде много проблеми, за да пропилее папството си, макар и да го беше приел с неохота. Църквата, която бе наследил от Поляка, се намираше в криза. В Западна Европа, центъра на католицизма, положението бе станало плачевно и наскоро синодът на епископите бе заявил, че европейците живеят, сякаш Бог не съществува. Кръщаваха се все по-малко бебета; все по-малко двойки сключваха църковен брак; ръкополаганията бяха толкова редки, че скоро почти половината енории щяха да останат без постоянен свещеник. Трябваше само Лукези да се огледа около себе си, за да види проблемите, с които се сблъсква Църквата. Седемдесет процента от два и половината милиона католици, живеещи в Рим, одобряваха развода, контрола на раждаемостта и секса преди брака, а всичко това беше официално забранено от Църквата. По-малко от десет процента ходеха редовно на литургия. Във Франция, така наречената Първородна дъщеря на Църквата, статистиката бе още по-ужасна. В Северна Америка повечето католици дори не прочитаха брошурите със седмичните му проповеди, преди да ги изхвърлят, а само една трета присъстваха на литургия. Седемдесет процента от католиците живееха в Третия свят и много от тях рядко виждаха свещеник. Само в Бразилия всяка година по шестстотин хиляди души се отказваха от католицизма и ставаха протестанти евангелисти.

Лукези искаше да спре изтичането на кръв, преди да е твърде късно. Копнееше да направи любимата си Църква по-близка до живота на последователите й, да превърне миряните в католици не само на книга. Но имаше и нещо друго, което го измъчваше — един-единствен въпрос непрестанно се въртеше в съзнанието му след избирането му за папа. Защо Светият Дух бе посочил именно него за водач на Църквата? Каква специална дарба, каква искрица познание притежаваше той, която го правеше най-подходящ за папа в този исторически момент? Лукези мислеше, че знае отговора, и беше дал ход на опасен замисъл, който щеше да разтърси Римокатолическата църква из основи. Ако стратегията му се окажеше сполучлива, щеше да предизвика революция в Църквата. Ако се провалеше, това можеше да доведе до краха й.

Слънцето изплува иззад пласта облаци и полъхът на хладния мартенски вятър разлюля боровете в градината. Папата придърпа наметалото плътно около врата си. Мина покрай Етиопския колеж и сви по тясна пътека, която го отведе до сивата стена в югозападния край на Ватикана. Спря се в подножието на кулата на Радио Ватикан и се изкачи по каменните стъпала до терасата.

Пред него се простираше Рим, който се пробуждаше от ярката слънчева светлина. Погледът му се зарея над Тибър и се спря върху синагогата, издигаща се на отсрещния бряг, в сърцето на старото гето. През 1555 г. папа Павел IV, името на когото носеше сега Лукези, бе задължил евреите в Рим да се заселят там и да носят жълта звезда, за да се отличават от християните. Намерението на онези, чиято бе идеята за издигането на синагога, бе да я построят достатъчно висока, за да се вижда от Ватикана. Посланието звучеше пределно ясно. Ние също сме тук. Всъщност сме били тук дълго преди вас. На Пиетро Лукези синагогата напомняше за нещо друго. За непростими деяния в миналото. За срамна тайна. Сякаш му говореше, шепнейки в ухото му. Не му даваше покой.