Даниъл Силва - Изповедникът

Щом свърши с графитите, натрапникът върна спрея в чувала и застана пред професора. Заради болката в изпотрошените кости Бенджамин Щерн гореше от треска. Причерняваше му и му се струваше, че непознатият стои в края на тунел. Професорът потърси в сивите очи признаци на лудост, но долови само хладна разсъдливост. Този човек не бе фанатизиран расист, а професионалист.

Неканеният гост се надвеси над него.

— Искате ли да направите последна изповед, професор Щерн?

— За какво… — Направи гримаса от болка. — … говориш?

— Много просто. Искаш ли да изповядаш греховете си?

— Ти си убиецът — промълви Бенджамин Щерн, сякаш бълнуваше.

Мъчителят му се усмихна. Отново вдигна пистолета и изстреля два куршума в гърдите на учения. Бенджамин Щерн усети как тялото му потръпна конвулсивно, но престана да чувства болка. Остана в съзнание за няколко секунди, достатъчно дълго, за да види как убиецът коленичи до него и спокойно допря палец до влажното му чело. Шепнеше нещо. На латински? Да, професорът бе сигурен.

— Ego te absolvo a peccatis tuis, in nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. Amen 4 4 Освобождавам те от греховете ти, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин (лат.). — Б.пр. .

Професорът погледна убиеца си в очите.

— Но аз съм евреин — каза той.

— Няма значение — отвърна убиецът. Допря пистолета до слепоочието му и изстреля още един, последен куршум.

Седемстотин километра пб на юг, на хълма в сърцето на Рим, един старец бродеше в хладните сенки на усамотена градина, облечен в расо и наметало с цвят на слонова кост. На седемдесет и две години, вече не се придвижваше с някогашната пъргавина, но всяка сутрин идваше тук и почти час се разхождаше по алеите, над които се носеше ухание на борова смола. Някой от предшествениците му бе направил градината недостъпна за външни лица, за да може да се моли необезпокоявано. Мъжът с бялото расо обичаше да вижда хора, истински хора, а не само раболепните кардинали от Римската курия 5 5 Централната администрация, управляваща Католическата църква, правителството на Ватикана. — Б.пр. , които идваха всеки ден, за да целунат пръстена с Рибаря 6 6 Златен пръстен-печат с изображение на свети Петър в лодка и името на папата, гравирано около него, с който се подпечатват всички официални документи. Всеки папа получава този символ на власт, който след смъртта му се унищожава. — Б.пр. . На няколко крачки зад него винаги крачеше гвардеец, швейцарец, по-скоро за компания, отколкото за охрана. Той обичаше да се спира, за да побъбри с градинарите на Ватикана. Бе любознателен по природа и смяташе, че има солидни познания по ботаника. Понякога вземаше градинарски ножици и помагаше при подрязването на розите. Веднъж швейцарският му телохранител го завари на колене в градината. Предположил най-лошото, веднага повика линейка и се втурна към него, но откри, че главата на Римокатолическата църква просто е решил да отскубне няколко плевела.

Най-приближените на Светия отец ясно усещаха, че нещо го терзае. До голяма степен беше загубил чувството си за хумор и естествената си непринуденост, която приличаше на свеж полъх след тягостните последни дни на Поляка. Сестра Тереза, монахинята от Венеция, ръководеща папското домакинство, бе забелязала очевидната му липса на апетит. Дори бишкотите, които му сервираше със следобедното кафе, напоследък оставаха непокътнати. Влизайки в папския кабинет на третия етаж на Апостолическия дворец, често го намираше по очи на пода, дълбоко вглъбен в молитва, със стиснати клепачи, сякаш изпаднал в кома. Карл Брюнер, шефът на швейцарската охрана, неведнъж го виждаше до стените на Ватикана, загледан отвъд Тибър, потънал в размисъл. Брюнер бе охранявал Поляка дълги години и бе видял как му се отразява папството.

— Това е неизбежно — успокояваше той сестра Тереза. — Непосилното бреме на отговорността пада върху плещите на всеки папа и кара дори най-смирените понякога да изпускат нервите си. Сигурен съм, че Бог ще му даде сили да го понесе и скоро отново ще стане предишният Пиетро.

Но сестра Тереза не беше толкова убедена. Тя бе сред малцината във Ватикана, които знаеха с каква неохота Пиетро Лукези бе поел длъжността. Когато пристигна в Рим за погребението на Йоан Павел II и конклава 7 7 Събрание на Съвета на кардиналите; от латинския израз сит clave („под ключ“) — заради старата традиция да се изолират от външния свят кардиналите, които се събират за избирането на нов римски понтифекс. — Б.р. за избор на негов наследник, дребничкият, добродушен архиепископ на Венеция не бе смятан от никого за papabile — човек, притежаващ необходимите качества да стане папа. Самият той не даваше и най-малък признак, че проявява интерес. Петнадесетте години работа за Римската курия оставаха най-нерадостните в кариерата му и той нямаше желание да се връща в това пълно с враждебност и злоба село край Тибър дори като негов кмет. Възнамеряваше да даде вота си за архиепископа на Буенос Айрес, с когото се бе сприятелил при една обиколка из Латинска Америка, и без много шум да се завърне във Венеция.