Даниъл Силва - Изповедникът

Пътят беше тесен колкото еднопосочна градска улица, със стръмен наклон. Сред маслиновите дръвчета и офиките имаше частни вили. Някои бяха скромни постройки, собственост на жители на селото, а други — разкошни, добре поддържани и скрити зад живи плетове и високи каменни зидове.

Вилата, в която живееше италианката, спадаше към втората категория — внушително старо имение с малка куличка над главния вход. Градината бе терасовидна, заобиколена от каменна стена. На внушаващата страхопочитание желязна порта нямаше табела с име.

Когато Габриел натисна бутона на домофона, отекна кучешки лай. Секунди по-късно иззад вилата, галопирайки, дотичаха две белгийски овчарки с оголени зъби и яростно ръмжене. Втурнаха се към портата и зъбите им зачаткаха срещу Габриел през решетките. Той бързо се отдръпна крачка назад и сложи ръка на вратата на колата. Не обичаше кучета, а и неотдавна едно вълча порода го бе оставило със счупена ръка и няколко десетки шева. Предпазливо се приближи, за да не ги дразни повече, и отново натисна бутона. Този път му отговори женски глас, който едва се чуваше сред оглушителния кучешки лай.

— Oui?

— Мадам Каркаси?

— Сегашната ми фамилия е Хубер. Каркаси беше моминското ми име.

— Вие ли сте дъщерята на Реджина Каркаси от Толмедзо в Северна Италия?

След миг колебание се чу:

— Бихте ли ми казали кой сте, ако обичате?

Доловили нотка на тревога в гласа на стопанката си, кучетата залаяха още по-настървено. През нощта Габриел не бе успял да помисли как да подходи към дъщерята на Реджина Каркаси. Сега, докато овчарките се опитваха да захапят краката му и откъм Алпите духаше страховит вятър, нямаше търпение за встъпления и подробни обяснения. Протегна ръка и още веднъж натисна бутона.

— Казвам се Габриел — обясни той, надвиквайки кучешката врява. — Работя за правителството на Израел. Мисля, че зная кой е убил майка ви и защо.

Не последва отговор по домофона, а само още лай и ръмжене. Габриел се боеше, че е стигнал твърде далеч, и то твърде рано. Отново посегна към бутона, но отпусна ръка, щом видя входната врата да се отваря и на двора да излиза жена. Тя се спря за миг, с развети от вятъра черни коси и скръстени под гърдите ръце, а после бавно тръгна към портата, взирайки се в него през решетките. Доволна, погледна надолу към кучетата и ги смъмри на бърз френски. Те спряха да лаят, отдалечиха се в тръс и изчезнаха зад вилата. Жената посегна към джоба на палтото си, извади дистанционното управление за входа и натисна бутона с палец. Портата бавно се отвори и тя ги покани с жест да влязат.

Домакинята сервира кафе и топло мляко в правоъгълната всекидневна с теракотен под и тапицирани мебели. Остъклените врати потракваха от мистрала. На няколко пъти Габриел неволно се загледа през тях, за да се увери, че никой не се опитва да влезе, но видя само сложно оформената градина и вихрушката над нея.

Името й бе Антонела Хубер, италианка, омъжена за немски бизнесмен, живеещ в Южна Франция — представител на онази приспособима класа заможни европейци, които се чувстват уютно в много страни с различна култура. Бе привлекателна жена на около четиридесет и пет, с тъмни коси до раменете и кожа със силен загар. Очите й бяха почти черни и издаваха интелигентност. Погледът й бе съсредоточен и лишен от подозрителност. Габриел забеляза глина под ноктите й. Огледа се и видя множество керамични украшения из стаята. Антонела Хубер бе опитна в изработването им.

— Съжалявам за кучетата — каза тя. — Съпругът ми често пътува по работа, така че прекарвам голяма част от времето тук сама. Престъпността е сериозен проблем по целия Лазурен бряг. Ограбваха ни пет-шест пъти, преди да си купим кучета пазачи. Напоследък не сме имали проблеми.

— Разбирам защо.

Думите му я накараха леко да се усмихне. Габриел използва кратката пауза в шеговития разговор, за да премине към съществената част. Наведе се напред на стола си, опря лакти на коленете си и избирателно разказа на Антонела Хубер за събитията, довели го тук. Каза й, че приятелят му — Бенджамин Щерн, е узнал за нещо необичайно, което се е случило в манастира „Светото сърце“ в Бренцоне по време на войната — същия манастир, където е живяла майка й, преди да се отрече от обета си. Каза й, че приятелят му е бил убит от някого, който е искал тайната за това необичайно събитие да остане погребана. Каза й, че майка й не е единственото безследно изчезнало лице в Италия. Двама свещеници — Феличи и Мандзини, се намират в неизвестност от приблизително същото време. Италианският детектив Алесио Роси е заподозрял връзка между изчезванията, но е получил заповед да приключи разследването поради натиск върху италианската полиция от страна на Карло Казагранде, работещ за Службата за сигурност на Ватикана. Антонела Хубер остана неподвижна по време на целия му разказ, с прикован в него поглед и сплетени върху коляното си пръсти. Създаваше впечатлението, че Габриел не й казва нищо, което вече да не знае или подозира.