Даниъл Силва - Изповедникът

— Защо? — попита той. — Защо искаш да направиш това?

— Баща ми каза ли ти, че неговите баба и дядо са били сред възрастните евреи, измъкнати от гетото и депортирани в Аушвиц? Каза ли ти, че са умрели там, заедно с всички други?

— Не спомена.

— Знаеш ли защо не ти е казал? Защото дори сега, след толкова години, за него е твърде мъчително да разказва за тях. Може да изрецитира имената на всички венециански евреи, убити в Аушвиц, но не се решава да промълви и дума за собствените си баба и дядо. — Киара извади беретата от джоба си и зареди. — Ще дойда с теб да открием онази жена.

„Зодиак“-ът се блъсна в кърмата на яхтата. На палубата се появи силует, който погледна към тях над парапета. Габриел развърза въжето и задържа лодката стабилно, докато Киара се изкачи по стълбата. Последва я. Когато стигна до палубата, капитанът вече стоеше с вдигнати ръце и израз на безкрайно недоумение на лицето.

— Съжалявам — каза Габриел. — Има малка промяна в плана.

Киара бе донесла спринцовка и шишенце приспивателно. Поведоха капитана към бокса под палубата и вързаха китките и глезените му с въже. Мъжът се съпротивлява няколко секунди, докато Киара повдигаше ръкава му, но когато Габриел притисна гърлото му, престана и й позволи да му постави инжекцията. Щом сънотворното подейства, Габриел провери възлите. Бяха достатъчно здрави, за да не може да се развърже, но нямаше да прекъснат притока на кръв към дланите и ходилата му.

— Колко трае действието на това приспивателно?

— Десет часа, но той е едър. Ще му инжектирам нова доза в осем.

— Само не убивай горкия нещастник. От нашите е.

— Ще се оправи.

Тръгнаха към мостика. На масата бе разгъната карта на водите до западното крайбрежие на Италия. Провери местоположението им на GPS дисплея и бързо очерта курс. Включи двигателите, насочи яхтата в желаната посока и заплаваха на север, към протоците между островите Елба и Корсика.

Киара се обърна към Габриел, който я гледаше с възхищение, и каза:

— Ще имаме нужда от кафе. Ще се погрижиш ли за това?

— Ще направя каквото мога.

— По някое време тази вечер.

— Тъй вярно.

Шимон Пацнер стоеше на брега неподвижен, с обувки, пълни с морска вода, и мокри до коленете крачоли, като статуя, която дълго време е стояла потопена и най-сетне бавно се показва от оттеглящите се води. Повдигна радиостанцията към устните си и за последен път се опита да се свърже с Киара. Мълчание.

Трябваше да се е върнала преди час. Имаше две вероятности, никоя от които не беше приятна. Вероятност номер едно: нещо да се е объркало и да са се загубили. Номер две: Алон…

Пацнер ядосано хвърли радиостанцията си във водата с израз на искрено презрение и бавно закрачи обратно към микробуса.

Ерик Ланге разполагаше с достатъчно време да хване нощния влак за Цюрих. Накара Азис да свие по тиха странична уличка близо до железопътната линия, която тръгваше от Стационе Термини, и му каза да угаси двигателя. Палестинецът изглеждаше озадачен.

— Защо искаш да те оставя тук?

— В момента всеки полицай в Рим търси Габриел Алон. Със сигурност са завардили гарите и летищата. Най-добре е човек да не показва лицето си, ако не е абсолютно наложително.

Палестинецът сякаш прие обяснението му. Ланге забеляза влак, който потегли от гарата. Търпеливо изчака удобен момент.

— Кажи на Хусейни, че ще му се обадя в Париж, когато нещата се успокоят — каза Ерик.

— Съжалявам, че тази нощ не успяхме.

Ланге сви рамене.

— С малко късмет, ще ни се удаде друга възможност.

Изведнъж влакът се озова точно до тях и в колата отекна металическото му скърцане. Ерик се възползва от шанса си. Отвори вратата и слезе. Азис се наведе над предната седалка и извика, но шумът на влака заглуши думите му.

— Какво? — попита с ръка до ухото. — Не те чувам.

— Пистолетът — повтори Азис. — Забрави да ми дадеш пистолета.

— А, да.

Ланге извади „Макаров“-а със заглушител от джоба на якето си и го насочи срещу него. Палестинецът протегна ръка да го вземе. Първият куршум проби дланта му, преди да се забие в гърдите му. Вторият остави голяма точка точно над дясното му око.

Ерик хвърли пистолета на предната седалка и влезе в гарата. Пътниците на влака за Цюрих тъкмо се качваха. Намери купето си в спалния вагон първа класа и се изтегна на удобното легло. Двайсет минути по-късно, когато влакът преминаваше през северните предградия на Рим, той затвори очи и моментално заспа.