Даниъл Силва - Изповедникът

— С Бенджамин посещавахме курса заедно.

— Тогава къде отиваме?

Габриел вдигна ръка и посочи право напред.

Шофираха на смени, редувайки се през два часа. Киара успя да поспи, докато си почиваше, но Габриел лежеше буден на спуснатата седалка, с ръце зад тила, загледан през затъмненото стъкло на покрива. Наум повторно претърсваше апартамента на Бенджамин, отваряше книги и чекмеджета, скринове и шкафове и търсеше други тайни скривалища.

Утрото настъпи, сиво и навъсено. Сипеше се ту дъждовен порой, ту лавина от режещия вятър в долината на Рона. До обяд не се развидели напълно и фаровете на пежото останаха запалени. На немската граница Габриел изтръпна, когато полицаят се взира малко по-дълго в канадския му паспорт.

Преминаха през равнина с разкаляни ферми, поддържайки високата скорост на движението по аутобана. В градчето Меминген Габриел спря на бензиностанция. Недалеч се виждаше търговски център с малък универсален магазин. Изпрати Киара там със списък и това, което тя донесе, му допадна повече от купените в Кан дрехи: два сиви панталона, две памучни ризи, черен пуловер, чифт черни обувки с гумени подметки и ватиран шлифер. Във втора чанта имаше две фенерчета, пакет батерии, отвертки, клещи и гаечни ключове.

Габриел се преоблече в колата, когато наближиха Мюнхен. Пристигнаха късно следобед. Небето бе притъмняло и валеше проливен дъжд. „Идеално време за акция — би казал Шамрон. — Дар от боговете на разузнаването“. От изтощение Габриел усещаше пулсираща болка в слепоочията, а под клепачите му сякаш имаше песъчинки. Не помнеше кога за последен път е спал спокойно цяла нощ. Погледна Киара и видя, че здраво стиска волана, сякаш е единствената опора, на която се крепи будна. Не можеше и да става дума за хотел. Но Киара имаше идея.

Съвсем близо до стария градски център, до Райхенбахплац, се намира доста невзрачна сграда с плоска фасада и хоросанова мазилка. Над двойната остъклена врата има надпис: JUDISCHES EINKAUFSZENTRUM VON MUNCHEN — „Еврейска общност, Мюнхенски център“. Киара паркира пред главния вход и бързо влезе. След пет минути се върна, сви покрай ъгъла и спря срещу страничния вход. Младо момиче държеше вратата отворена. Бе на нейните години, със закръглен ханш и гарвановочерни коси.

— Как успя? — попита Габриел.

— Обадиха се на баща ми във Венеция. Той потвърди, че сме свои.

Центърът имаше съвременен интериор, осветен от силни неонови лампи. Момичето ги поведе по стълбището към втория етаж, до малка стая с гол балатум и две еднакви легла с бежови покривки. Обстановката напомняше на Габриел за болнично отделение.

— Обзаведохме я за гости и извънредни случаи — обясни момичето. — На ваше разположение е за няколко часа. Зад онази врата има баня с душ.

— Трябва да изпратя факс — каза Габриел.

— На долния етаж. Ще ви заведа.

Габриел слезе с нея в малък кабинет до главната приемна.

— Имате ли ксерокс?

— Разбира се. Ето там.

Той извади писмото на сестра Реджина Каркаси от джоба на якето си и направи копие. После написа няколко думи на отделен лист и подаде всичките на момичето. Продиктува й номера по памет и тя зареди страниците във факс апарата.

— Виена? — попита момичето.

Габриел кимна. Чу пронизителния звук, който издаде факсът, когато се свърза с офиса на Ели Лавон, и се загледа в листовете, които влизаха един по един. След две минути изпращането приключи. Факсът звънна и изплю лист с две набързо надраскани думи.

Документите — получени.

Габриел позна почерка на Лавон.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Само няколко часа сън.

— За това не мога да ви помогна. — За първи път момичето му се усмихна. — Можете ли да намерите пътя до стаята си сам?

— Няма проблем.

Когато се върна горе, пердетата на прозореца бяха спуснати. Притиснала колене към гърдите си, Киара лежеше в едно от леглата и вече спеше. Габриел се съблече и се пъхна под одеялото на второто легло, внимавайки скърцащата пружина да не я събуди. Най-сетне затвори очи и заспа, без да сънува.

Във Виена Ели Лавон стоеше наведен над факс апарата си, с цигара в уста, и намръщено се взираше в листовете, които стискаше между върховете на пожълтелите от никотин пръсти. Върна се в кабинета си, където в плътната следобедна сянка седеше мъж. Лавон развя листовете.

— Героят и героинята изплуваха.

— Къде са? — попита Ари Шамрон.

Лавон погледна номера, от който бе изпратен факсът.