Даниъл Силва - Изповедникът

След кратко колебание Габриел натисна едновременно два бутона. Няколко секунди по-късно отговори сънен глас:

— Да?

Той изрече „паролата“. Прозвуча бръмчене и вратата се отключи, а щом влязоха, автоматично се заключи. Габриел я отвори и затвори за втори път, в случай че някой слушаше. После стовари листовките на земята и тръгна през фоайето към стълбището — бързо, защото възрастната домоуправителка може да бе будна.

Тихо изкачиха стъпалата до площадката на втория етаж. Вратата на апартамента на Бенджамин все още бе маркирана с полицейска лента и имаше залепена бележка за ограничен достъп. Импровизираният мемориал с цветя и съболезнователни писма беше разчистен.

Киара приклекна и пъхна тънък метален инструмент в ключалката. Габриел застана с гръб към нея да наблюдава стълбището. Трийсет секунди по-късно чу ключалката да щраква и вратата се отвори. Минаха под полицейската лента и влязоха. Габриел затвори и включи фенерчето си.

— Действай бързо — каза той. — Не се тревожи, че ще оставим разхвърляно.

Тръгнаха към голямата стая с изглед към улицата, която Бенджамин бе използвал за кабинет. Лъчът на фенерчето освети неонацистките графити върху стената.

— Боже мой! — прошепна Киара.

— Започни от този край — нареди Габриел. — Ще претърсим всяка стая заедно, а после ще преминем в следващата.

Претърсваха безшумно, но ефективно. Габриел разглоби бюрото, а Киара свали и прелисти всяка книга от лавиците. Нищо . Той размести мебелите, свали калъфите, разпори възглавниците. Нищо . Преобърна масичката за кафе, развъртя краката й и провери за кухини. Нищо . Заедно навиха килима и потърсиха процеп, в който можеше да има пъхнати документи. Нищо . Габриел коленичи и търпеливо провери всяка от дъските на пода, за да види дали някоя от тях е разкована. Киара огледа радиаторите.

По дяволите!

В единия край на стаята имаше врата към малка ниша. Вътре Бенджамин бе съхранявал още книги. Претърсиха я заедно и отново не намериха нищо.

Докато затваряше вратата на излизане, Габриел долови тих необичаен звук; не проскърцване на панти, а странно изшумоляване. Натисна дръжката и последователно отвори и затвори вратата няколко пъти. Отваряне, затваряне, отваряне, затваряне, отваряне …

Вратата бе куха и в нея имаше нещо.

Обърна се към Киара:

— Подай ми онази отвертка.

Застана на колене, развъртя болтовете, които придържаха бравата, и я разглоби. За едната част бе вързана найлонова връвчица, на която висеше нещо, пъхнато във вратата. Габриел внимателно я издърпа и извади прозрачен джоб с цип. Вътре имаше старателно сгънати листове хартия.

— Господи! — възкликна Киара. — Не мога да повярвам, че наистина го намери!

Той отвори джоба, извади листовете и внимателно ги разгъна на светлината на фенерчето. Затвори очи, тихо изруга и ги повдигна, за да ги види и тя.

Беше копие от писмото на сестра Реджина.

Бавно се изправи. Бяха загубили повече от час, за да намерят нещо, което вече имаха. Колко още време щяха да загубят, докато се доберат до това, което им беше нужно? Въздъхна дълбоко и се обърна.

В този миг видя силует на човек, застанал сред безпорядъка в стаята. Посегна към джоба си, стисна дръжката на пистолета и бързо го извади. Докато го насочваше за стрелба, Киара освети мишената с фенерчето. За щастие Габриел успя да задържи показалеца си на спусъка, без да го натисне, защото на три метра пред него, с ръка над очите, стоеше жена в розов халат.

Обстановката в малкия апартамент на фрау Ратцингер издаваше мания за ред и чистота и Габриел веднага забеляза това. Кухнята бе безупречно стерилна, съдовете в малкия бюфет — поставени на витрината в стройни редици, а дребните украшения на масичката във всекидневната изглеждаха, сякаш са били многократно подреждани и преподреждани от пациентка в клиника за душевноболни, на каквато тя в много отношения приличаше.

— Къде бяхте? — попита той с ласкав тон; сякаш говореше на малко дете.

— Първо в Дахау, после в Равенсбрук и накрая в Рига. — Фрау Ратцингер замълча за миг. — Родителите ми бяха убити в Рига. Застреляха ги Einsatzgruppen — бродещите Отряди на смъртта на СС. Заровиха ги заедно с двадесет и седем хиляди други в общ гроб, изкопан от руски военнопленници.

Тя нави ръкава си и показа татуирания си номер — като онзи, който майка му толкова упорито се бе опитвала да скрие. Дори в най-убийствената лятна жега в долината на Израил бе предпочитала да носи блуза с дълъг ръкав, отколкото някой непознат да види този „белег на срама“, както го наричаше. Този символ на еврейска слабост.