Даниъл Силва - Изповедникът

— Трябва да почакаш до петък, както всички други.

— Ти си гадно копеле, Луиджи.

— Моля те, не забравяй, че разговаряш със свещеник.

— Не си свещеник. Ти си главорез в расо.

— С тези ласкателства няма да стигнеш доникъде, Бенедето. Съжалявам, но Светият отец иска да разговаря с мен.

Линията прекъсна. Фоа тръшна слушалката и унило затътри крака обратно към пресцентъра.

Недалеч, в строго охраняван дипломатически комплекс в края на сенчеста задънена улица, наречена Виа Микеле Меркати, Арон Шилох, израелският посланик във Ватикана, седеше на бюрото си и прелистваше сутрешната кореспонденция от Министерството на външните работи в Йерусалим. На касата на вратата почука дребничка жена с къси тъмни коси и влезе, без да изчака разрешение. Яел Равона, секретарката на посланика Шилох, сложи на бюрото един-единствен лист. Беше бюлетин от Информационната служба на Ватикана.

— Току-що пристигна по телеграфа.

Посланикът бързо го прочете и вдигна поглед.

— В синагогата? Защо не ни уведомиха, че предстои нещо подобно? Не виждам смисъл.

— Съдейки по тона на съобщението, пресцентърът и Информационната служба също не са знаели.

— Свържи се с Държавния секретариат. Кажи, че искам да разговарям с кардинал Марко Бриндизи.

— Да, Ваше Превъзходителство.

Яел Равона излезе. Посланикът вдигна телефонната слушалка и набра номер в Тел Авив. Миг по-късно каза тихо:

— Трябва да говоря с Шамрон.

В същия момент Карло Казагранде седеше на задната седалка на служебната си кола, която се движеше с голяма скорост по магистрала С-4 през планините на североизток от Рим. Причината за непредвиденото пътуване се намираше в заключеното дипломатическо куфарче на седалката до него — доклад, получен рано сутринта от агента, на когото бе възложил разследването за детството на Светия отец. Агентът бе принуден да прибегне до крайно средство — проникване в апартамента на Бенедето Фоа. При бързото претърсване на папките бе открил бележките му по темата и включил съдържанието им в доклада.

Най-сетне на върха на възвишението се появи Вила Галатина, заплашително издигаща се над долината. Казагранде съзря високо над бойните кули един от охранителите на Роберто Пучи, с пушка на рамо. Порталът беше отворен. Пазач в бежов костюм погледна табелите с ватиканския регистрационен номер, преди да допусне колата в имението.

Роберто Пучи посрещна генерала в преддверието. Носеше бричове за езда и миришеше на барутен дим. Очевидно бе прекарал сутринта в тренировки по стрелба. Дон Пучи често казваше, че единственото, което обича повече от колекцията си огнестрелни оръжия, е трупането на пари — и Светата майка Църква, разбира се. Финансистът поведе госта си през дълга полутъмна галерия към огромната главна приемна с изглед към градината. Кардинал Марко Бриндизи вече бе пристигнал и настанил слабото си тяло на стол пред камината, опасно балансирайки чаша чай върху бедрото си, покрито с предницата на расото. Светлината, която се отразяваше в стъклата на малките му кръгли очила, ги превръщаше в бели дискове, закриващи очите му. Казагранде застана на коляно и целуна протегнатата му ръка, а кардиналът повдигна двата пръста на десницата си в тържествен знак на благословия. „Има поразително красиви ръце“, помисли си генералът.

Той седна, набра шифъра на куфарчето си и повдигна капака. Бриндизи взе единствения напечатан лист с логото на Службата за сигурност на Ватикана, сведе поглед и зачете. Новодошлият търпеливо чакаше с отпуснати в скута ръце. Роберто Пучи крачеше из стаята като неспокоен ловец, търсещ примамлив трофей.

Малко по-късно кардиналът стана и направи няколко крачки към камината. Хвърли доклада в пламъците, остана загледан в тях, докато хартията се сгърчи и изпепели, а после се обърна с лице към Казагранде и Пучи, с очи, скрити зад двата бели светещи диска. Двамата uomini di fiducia — доверени лица — на Бриндизи зачакаха присъдата, въпреки че Казагранде знаеше каква стратегия ще избере той. Над неговата Църква тегнеше смъртоносна заплаха. Необходими бяха крути мерки.

Роберто Пучи постоянно се намираше в мерника на италианските разузнавателни служби, а и бяха изминали много дни, откакто Вила Галатина бе щателно претърсена за подслушвателни устройства. Преди кардиналът да произнесе смъртната си присъда, Казагранде повдигна пръст към устните си и очи към тавана. Въпреки студения дъжд, тримата тръгнаха през градината на дон Пучи, с чадъри над главите, като траурно шествие след ковчег, теглен от коне. Подгъвът на расото на кардинала бързо се намокри. Казагранде си представи, че пристъпват рамо до рамо през локви кръв.