Даниъл Силва - Изповедникът

— В Мюнхен.

Шамрон затвори очи.

— Къде в Мюнхен?

Ели отново погледна факса и този път се усмихна, когато вдигна очи.

— Явно нашето момче е намерило пътя обратно към лоното на своя народ.

— А документът?

— За съжаление италианският не е сред езиците, които владея, но съдейки по първия ред, бих казал, че е открил сестра Реджина.

— Покажи ми го.

Лавон му подаде листовете. Шамрон прочете първия ред на глас:

— Mi chiamo Regina Carcassi… 47 47 Казвам се Реджина Каркаси (ит.). — Б.р.

Стрелна Лавон с поглед.

— Познаваш ли някого, който говори италиански?

— Мога да намеря.

— Веднага , Ели.

Габриел се събуди в пълен мрак. Повдигна ръка към лицето си и погледна светещия циферблат на часовника си. Точно десет. Прерови дрехите си на пода, докато напипа писмото на сестра Реджина. Едва сега си пое дъх.

Киара лежеше до него. По някое време бе изпълзяла от леглото си и като малко дете се бе сгушила в неговото. Спеше с гръб към него и косите й бяха разпилени върху възглавницата му. Когато докосна рамото й, тя се претърколи и го погледна. Очите й бяха влажни.

— Какво има?

— Просто си мислех.

— За какво?

Последва дълго мълчание, нарушавано само от звука на клаксон под прозореца им.

— Понякога се отбивах в „Сан Дзакария“, докато ти работеше. Виждах те застанал на скелето, скрит зад завесата. Няколко пъти надникнах и те забелязах да се взираш в лицето на Девата.

— Явно трябва да сложа по-голяма завеса.

— Виждаш нея, нали? Когато съзерцаваш Девата, виждаш лицето на жена си. Виждаш белезите й. — Габриел не каза нищо в отговор. Киара се надигна на лакти, взря се в лицето му и прокара пръст по носа му, сякаш беше скулптура. — Съчувствам ти.

— Никой няма вина, освен самия аз. Постъпих глупаво, като я доведох на бойното поле.

— Затова ти съчувствам. Ако имаше кого другиго да обвиниш, навярно щеше да ти е по-леко. — Тя отпусна глава на гърдите му и замълча за миг. — Господи, ненавиждам това място. Мюнхен . Градът, в който е започнало всичко. Знаеш ли, че Хитлер е имал щаб на няколко преки оттук?

— Зная.

— Мислех, че нещата са се променили и са настъпили по-добри дни. Преди шест месеца някой остави ковчег пред синагогата на баща ми. На капака имаше свастика, а вътре — бележка: „Този ковчег е за венецианските евреи! Онези, които ни се изплъзнаха първия път“.

— Няма реална заплаха — каза Габриел.

— Старите се изплашиха. Нали разбираш, помнят какво се е случило. — Киара повдигна ръка към лицето си и изтри сълза от бузата си. — Наистина ли мислиш, че Бени се е добрал до още нещо?

— Бих заложил живота си.

— Какво друго ни е нужно? Епископ от Ватикана е седял на една маса с Мартин Лутер през 1942-а и е дал благословията си за избиването на милиони евреи. Шейсет години по-късно „Крукс Вера“ уби приятеля ти и други хора, за да запази това в тайна.

— Не искам „Крукс Вера“ да успее. Искам тази тайна да излезе наяве и за да постигна целта си, ми е нужно и нещо друго, освен писмото на сестра Реджина.

— Знаеш ли какво ще предизвика това във Ватикана?

— Проблемът не е мой.

— Ще ги унищожиш — каза тя. — А после ще се върнеш в църквата „Сан Дзакария“ да довършиш реставрацията на своя Белини. Ти си противоречива личност.

— Казвали са ми го.

Киара вдигна глава, опря брадичка на гърдите му и срещна погледа му. Косите й се разпиляха по лицето му.

— Защо ни мразят, Габриел? Какво сме им сторили?

Пежото стоеше там, където го бяха оставили, паркирано срещу страничния вход на еврейския център, и блестеше под жълтата светлина на улична лампа. Габриел подкара внимателно по мокрите улици. Заобиколи градския център по широкия булевард „Томас Винер Ринг“, който опасваше сърцето на стария Мюнхен, и по Лудвигщрасе се отправи към квартала Швабинг. До входа на една метростанция видя купчина сини листовки, затиснати с червена тухла. Киара скочи, грабна ги и ги донесе в колата.

Габриел мина покрай Адалбертщрасе 68 два пъти, за да прецени дали е безопасно. Паркира зад ъгъла, на Барерщрасе, и угаси двигателя. Покрай тях затрака трамвай с една-единствена възрастна пътничка, която тъжно се взираше през запотеното стъкло.

Докато вървяха към входа на жилищната сграда, Габриел си спомни за първия си разговор с детектив Аксел Вайс.

Наемателите са били много небрежни по отношение на това кого пускат вътре. Ако някой натисне бутона на домофона и каже: „Реклами“, често е влизал без проблем.