Даниъл Силва - Изповедникът

— Pronto.

— Инспектор Роси?

— Si.

— Казвам се Хайнрих Зидлер. Обадих се по-рано днес.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Щрак.

По здрач се разрази средиземноморска буря. Габриел лежеше в леглото си на отворен прозорец, слушаше плющенето на дъждовните капки по паважа на улицата и мислено, сякаш превърташе на аудиокасета, си преповтаряше разговора с Алесио Роси.

— Все още ли сте в пансион „Абруци“?

— Да.

— Не се обаждайте повече тук.

Явно италианският детектив искаше да се срещне с хер Зидлер. Но явно не желаеше да контактува с него от служебния си телефон. Габриел нямаше друг избор, освен да го чака и да се надява Роси да предприеме следващия ход.

В девет часа телефонът най-сетне звънна. Бе нощният администратор.

— Един човек иска да се види с вас.

— Как се казва?

— Не се представи. Да го изпратя ли горе?

— Не, ще сляза след минута.

Габриел затвори, излезе в коридора и заключи вратата си. На долния етаж завари единствено администратора, седнал на рецепцията.

Погледна към него и сви рамене. Мъжът посочи с месестия си пръст към общото помещение. Габриел влезе, но вътре бяха само двамата хърватски играчи на тенис на маса.

Върна се до рецепцията. Италианецът нехайно тръсна ръце и втренчи поглед в малък черно-бял телевизор. Габриел се качи по стълбите до стаята си. Отключи вратата и влезе.

Видя задаващия се удар и блясъка на черен метален предмет, който го връхлетя, описвайки дъга — като замах на напоена с боя четка към бяло платно. Твърде късно вдигна ръце, за да предпази главата си. Дръжката на пистолета удари черепа му ниско зад лявото ухо.

Прониза го внезапна болка. Погледът му се премрежи. Краката му за миг се парализираха и усети, че ще се свлече на пода. Нападателят го сграбчи и безшумно го повали върху балатума. Отново си спомни предупреждението на Малоун: Ако решат, че представлявате заплаха, без колебание ще ви убият, а после чуваше само звуците от тенис мача в общото помещение;

Туп-туп-туп…

Когато Габриел се съвзе, лицето му гореше. Отвори очи и видя халогенна лампа на не повече от два-три сантиметра от лицето си. Притвори клепачи и се опита да извърне глава. Болката в задната част на черепа го прониза като нов удар. Запита се колко дълго е лежал в несвяст. Нападателят бе имал достатъчно време да сложи лепенка на устата му и да върже китките му. Кръвта по врата му вече бе засъхнала.

Светлината беше толкова близо, че го заслепяваше и му пречеше да вижда. Струваше му се, че все още се намира в „Абруци“. Това се потвърди, когато чу викове на сърбохърватски. Лежеше в леглото си.

Опита да изправи гръб. Появи се цев на пистолет, сякаш изплувала от светлината. Притисна се към гръдната му кост и го повали обратно на матрака. Едва сега видя лице с големи тъмни сенки под очите и набола по ъгловатата долна челюст брада. Устните помръднаха и до ушите на Габриел достигна глас. Все още се чувстваше замаян и сякаш гледаше филм с несинхронизиран звук. Трябваха му няколко мига, докато съзнанието му възприеме и осмисли това, което току-що бе чул.

— Казвам се Алесио Роси. Какво искаш, по дяволите?

Младежът, възседнал мотоциклет на Виа Джоберти, излъчваше отегчението и дързостта, характерни за римските тийнейджъри. Но не бе нито отегчен, нито тийнейджър, а тридесетгодишен служител на папската полиция, включен в специалния отряд на оглавяваната от Карло Казагранде Служба за сигурност на Ватикана. Младежкият му вид бе предимство при сегашната му задача: да наблюдава инспектор Роси от Държавната полиция. Агентът знаеше за Роси само толкова, колкото бе необходимо. Инспекторът създаваше проблеми. Пъхаше си носа в дела, които не го засягат. В края на всяка смяна агентът се връщаше във Ватикана, напечатваше подробен доклад и го оставяше на бюрото на Казагранде. Старият генерал винаги прочиташе докладите за Роси незабавно. Проявяваше особен интерес към този случай.

Роси се държеше подозрително. Два пъти през този ден, веднъж сутринта и отново късно следобед, бе отишъл с цивилна кола от Главното управление до Виа Джоберти и бе паркирал там. Служителят от Ватикана бе забелязал, че Роси се взира в пансиона като мъж, който подозира, че съпругата му е с любовник в стая на горния етаж. След второто посещение агентът се свърза с информаторката в отдела на Роси — симпатично младо момиче, което приемаше телефонни обаждания и водеше документацията. Тя му каза за две съобщения, оставени за Роси от гост на пансион „Абруци“, който твърди, че има информация във връзка със стар случай. Името на госта? Зидлер, отговори информаторката. Хайнрих Зидлер.