Даниъл Силва - Изповедникът

Агентът от Ватикана имаше смътно предчувствие. Слезе от мотоциклета и влезе в пансиона. Администраторът вдигна поглед от порнографското списание в ръцете си.

— Има ли човек на име Хайнрих Зидлер, отседнал тук?

Мъжът сви едрите си рамене. Агентът плъзна две евро банкноти по плота на рецепцията и видя как се загубиха в грубата му лапа.

— Да, мисля, че сред гостите ни има мъж на име Зидлер. Почакайте да проверя. — Даде си вид, че съсредоточено преглежда регистъра. — А, да, Зидлер.

Човекът от Ватикана извади от джоба на коженото си яке снимка и я сложи върху плота. Администраторът нерешително смръщи вежди. При вида на още пари лицето му засия.

— Да, това е той. Това е Зидлер.

Агентът прибра снимката.

— В коя стая е?

Апартаментът на Виа Пинчана беше твърде голям за възрастен човек, който живее сам: високи сводести тавани, просторна всекидневна, голяма тераса с панорамен изглед към Вила Боргезе. В нощите, когато мъчителните спомени за съпругата му и дъщеря му спохождаха Карло Казагранде, жилището му се струваше огромно като базиликата. Ако все още бе само генерал от карабинерите, трудно би си го позволил, но понеже сградата бе собственост на Ватикана, не плащаше нищо. Не изпитваше угризения, че живее добре от даренията на вярващите. Апартаментът му служеше не само като жилище, а и като главен офис. Затова вземаше предпазни мерки, от каквито съседите му не се нуждаеха. Пред вратата му постоянно стоеше полицай, както и още един в кола, паркирана на Виа Пинчана. Веднъж седмично екип на Службата за сигурност на Ватикана претърсваше за подслушвателни устройства.

Вдигна телефона след първото позвъняване и моментално позна гласа на агента от папската полиция, отговарящ за случая Роси . Мълчаливо изслуша устния му доклад, а след това прекъсна връзката и набра номер.

— Трябва да разговарям с Бартолети. Спешно.

— Съжалявам, но в момента директорът е зает.

— Обажда се Карло Казагранде. Погрижете се да се освободи.

— Да, генерал Казагранде. Почакайте, ако обичате.

След миг в слушалката прозвуча гласът на Бартолети. Казагранде не губи време за любезности.

— Получихме информация, че атентаторът е отседнал в стая двайсет и две на пансион „Абруци“ в квартал Сан Лоренцо. Имаме основания да смятаме, че е въоръжен и много опасен.

Бартолети затвори. Казагранде запали цигара и зачака.

В Париж Ерик Ланге повдигна мобилния телефон към ухото си и чу гласа на Рашид Хусейни:

— Мисля, че открихме твоя човек.

— Къде се намира?

— Онзи италиански детектив се държи странно през целия ден. Преди малко е влязъл в пансион, наречен „Абруци“ — мизерна дупка близо до железопътната гара.

— На коя улица?

— Виа Джоберти.

Ерик погледна часовника си. Нямаше начин да стигне до Рим тази вечер. Трябваше да почака до сутринта.

— Дръжте го под наблюдение — каза той. — Обади ми се, ако тръгне нанякъде.

— Разбира се.

Ланге затвори, набра номера за резервации на „Ер Франс“ и запази място за полета в седем и петнайсет.

Роси допря пистолета до челото на Габриел и рязко дръпна лепенката от устата му.

— Кой си ти?

Габриел мълчеше и дулото се вряза дълбоко в слепоочието му.

— Приятел на Бенджамин Щерн.

— Господи! Това обяснява защо те издирват.

— Кой?

— Всички. Държавната полиция. Карабинерите. Дори разузнавателните служби на Италия са по петите ти.

Все още здраво държейки пистолета намясто, Роси извади от джоба на якето си лист от факс и го разгъна пред очите на Габриел. Той примигна от силната светлина. Беше снимка, зърнеста и явно заснета с телеобектив, но достатъчно ясна, за да различи собственото си лице. Погледна дрехите и осъзна, че са от гардероба на Ехуд Ландау. Напрегна паметта си. Мюнхен… Олимпийското село… това означаваше, че Вайс го е проследил и дотам.

Снимката се повдигна и след миг пред погледа му отново застана лицето на Алесио Роси. Детективът вонеше на пот и цигари. Яката на ризата му изглеждаше влажна и замърсена. Габриел бе виждал напрегнати хора и преди. Нервите на Роси бяха обтегнати до крайност.

— Тази снимка е изпратена до всички полицейски участъци в радиус сто и петдесет километра от Рим. Службата за сигурност на Ватикана твърди, че подготвяш атентат срещу Светия отец.

— Не е истина.

Италианецът най-сетне свали пистолета. Габриел усети пулсираща болка на мястото, където дулото бе притискало слепоочието му. Роси обърна лампата към вратата и задържа оръжието в дясната си ръка, отпусната на бедрото му.